Има една болка, която се лекува най-трудно – болката от предадената Любов. Тя е като груб, порязващ конец, който съшива сърцето само, за да не рукнат в сълзи и да изтекат през шепите на Времето, калейдоскопните му парченца, които правят света красиво място за пребиваването на духа ни.

     Предателството в Любовта е духовно презряната немощ на крадеца на чувства. А когато обичаш този крадец безкрайно, бездънно и безутешно, болката, с която се среща душата ти също е безкрайна, бездънна и безутешна. Утешението идва когато разберете, че отвъд болката има нещо безценно, което душата ни трябва да узнае. Разбирането крепне когато отговорността устремява духът да изпълни, с космическа храброст, волята на Любовта. Сърцето-парчета е най-великият Учител, проводен от Любовта в душите ни. Стига да го узнаеш навреме. Сърцето-парчета е символ на Урока за хармонията, взаимнато всепроникване и самотата на несподеления със сродност Дух, който сме били, сме и ще бъдем.

     Болката бавно започва да копае една подличко скрита яма точно под сърцето ти, очаквайки с безпощада да чуе неговото Туп! Вътре в ямата. Болката има мисия. Тя трябва да продъни устоите ти с тътена на собственото ти разбито сърце. И не си мислете, че „разбитото сърце” е метафора. Истина е. Най-осезаемата. От нея също ти спира дъха, както го е случвала и Любовта.

     Когато болката кръжи и копае подсърдечната яма, нейна жертва става само осиромашалото сърце, което не може да възстанови равновесието между нашите дух и мечти, устрем и копнеж, вечността на неспирното движение и богатството на нестихващото действие на Духа ни.

     Има едно важно условие да спасите сърцето си – дръжте Огънят му буден! Изпълнявайте предопределеното с решителност и интуитивно следвайте огънят като опазвате нишките на всичките му стремежи. Това преодолява предателството в Любовта, защото съумява да събуди душата ви и да й припомни, че тя чувствознае. Просветленото сърце не се крие от битката със самотата, защото тя е път към далечните светове, отвъд болката. Болката е Ключ към Портали във Времето, които отключват израстването на духа ви ако съумеете да опазите Огънят в Сърцето си.

     Ако стремежите ви служат на светлината, кажете на болката: Да, да, да! И се полюлейте с нея на тънкия конец, съшиващ сърцето ви с целувките на бродещото и лекуващо през вас, Време.  Казвайки „Да!” на болката, ще усетите лековитото чувство, обиталище на покоя и безвремието, които ще случват в сърцата ви още Любов.

     Нека Духът ви е Празнотата, която поражда Формата, за да приема Болката и да я трансформира в Огън. После оставете на огъня да гори и лекува катарзисно. Вийте с болката, но не падайте в ямата. Късайте себе си на ситни парченца безумие и се разбърквайте за нова действителност, която ще ви носи другости, различни от болката. И тогава ще узнаете, че вашата себетрансцендентност е втъкана в нишките на Вселената толкова здраво и неразривно, че болките са само разпиляни глухарчета по Вятъра, прелетели подземията на корена, за да отлетят в обятията на отвъдното, научавайки ви на важните Истини в Любовта.

     Имайте свободата да простите и забравите причината и причинителя на болката. Запазете само нейният огън, който е пречистил душата ви по повеля на Любовта и е отключил нови пространства за празнота, творчество и себепознаване. Радвайте се на болката, както Градинарят се радва на пороят. После ще благославяте... Любовта, че ви е възвисила на следващо небе и вашият Космос е породил нови, несъществували преди болката, прекрасни светове.


NB! И когато се питате: Да отхвърлиш болката, като положиш сърцето си в ямата или да приемеш болката, каква е разликата?

Същата като разликата между плуването по течението (ентропия) и срещу течението (еволюция).

 

ме оставяш без думи и без дъх... Толкова добре си описала мислите, болките, чувствата ми...

Подари му крилата, а после му отрежи Пътя към себе си, защото ти вече си на горното небе, където те чака Любовта. А ако той е твоята душа-близнак сам ще те долети. Усмивка. Необятна.

Предателството в любовта, в приятелството (пак любов ;-))... от него боли, а аз малко трудно прощавам... когато е онази Любов... имам какво още да уча явно :)))

Сърцето се втурва да прощава! Душата прегръща и забравя. А Бог благославя...
Ако не е... режи и хвърляй! :)))

Просто невероятно!!!!!!!!! Днес говорих с една приятелка. Разговорът беше от сорта как е тя, как съм аз... Употребих точно този израз - приших крила, показах как се лети и ... сега е време да отлитам. А дали ще долети... времето ще покаже. А колкото до душата-близнак - хм.. на тези години срещнах наистина сродна душа - от онези, за които пишат по книгите. Най-топла усмивка и за теб :)

и както е рекъл Сенека "Veritatem dies aperit.“ /„Времето разкрива истината.“/

Това, което съм изграждала най-целенасочено и упорито в себе си, е търпението.

... аз нетърпявам. :))) На него се пада Търпенето и избора да ме долита. Вероятно водата ми е отнесена от огъня, щом иде реч за Любов. :)))))

Най-ужасно е, че прошката не връща старата любов.
Тя може да се превърне в предверие към по-високо нейно измерение, но никога, никога, никога не е онова чувство. Предишното.


Хубава тема.

А и никой не знае дали Следващото чувство няма да е още по-удивително от Предишното, защото душата ни вече ще има друго Светоусещане и ново Чувствопознание.

хахаха, ако знаеш само как имаш правоооо :)) и как това си го знам добре...!
но понякога казваш неща, когато онази "ударената" част у теб надделее и егоистично се набута между мислите - като дори и за миг изблъска другата - голямата, безплътната, озарена и прегърната :))))

В момент на афект човек казва какво ли не... често без дори да го мисли и съвсем без да го чувства, но ако другият те познава... не само от опакото /цитирам Швейк ;)))/, то откровението ти след бурята, би трябвало да го умиротвори... и пак да има прегърнатост в озарение. :)))

Добре, че има лек за всяка болка. Само че човек трябва сам да го намери за описаната по горе

Понякога, Крас, Любовта дава самотни Уроци и често е... самотно занимание... дори да си сред търпа от любими... :)))