По прашните бузи на времето

търкалят се годините - сълзи.

За всяка мисъл пламък вземали,

внезапно се откриваме сами

в онези приказки на стари баби,

където борят се добро и зло.

И всички думи пак са слаби,

за да опишат чувството, само

споходило ни в късни доби,

за да ни срещне. Ти прости –

за всички грешки и прокоби

редили свише наште дни!

По пътищата тежки, кръстопътни

се разминавахме. Но ти прости!

Пътуването, с вятъра попътен,

беляза с обич наште дни.

Макар, че пътищата свършват

или пък криволичат пак пред нас,

пътуването трябва да завършим,

сами открили висшия си Аз!

 

... и с търкулнати сълзи на Времето. :)))
Думите казват само ако стоиш с цялата си същност зад тях. Усмивка. Вятърна.

няколко пъти стиха, защото не можех да вербализирам усещането, което ме обземаше след прочитането... :)))

Сега ми е ясно: тези "кръстопътища" са така добре описани не само защото авторът е минавал през различни такива, но и защото е успял да се издигне над тях и да ги види отгоре - като карта, като "инструмент" за пътуване към себе си...

Хе-хе, Уондър, дали успях да си изкажа с думи усещането - не знам...

Хубаво... интересно - в твой "уондърстайл" !! :)))*

Лирическата героиня кима одобрително с глава и се усмихва блажено на прозренията ти.
Успял си да изразиш вербално усещането, но аз отдавна ти чета междуредията. Усмивка. Калейдоскопна.

браво... не знам какво повече да кажа :)) само едно гооолямо браво!

Благодаря, Гери! Едно голямо благодаря! :)))

искам да бъда сълза на душата ти,
сгушен потайно в горещия сън.
искам да бъда орисан от вятъра,
с който отвяваш душата попътно
превърнала приказно мене във звън,
а моя свят с теб - в необятност.

Бездумно ми е...

днес ми напомниха защо те харесвам

нужно ми е да постигна твоята state of mind

Нося слънце и луна, нося огън и пожари, нося себе си едва в мисли с мирис на роса...