На облаци душата си разсичам.

Закичвам с тях най-ниското небе.

И в хаоса космически се вричам,

че всяко мое облачно парче

ще бъде дъжд от ласка и от песен,

от доброта, от моя сън и свят,

от моя път над пропасти провесен,

от моя мед, от мой уханен цвят.

И с този дъжд, в ръце дъга понесъл,

ще милвам всяка птичка и трева

и горски кът, приспан от тъжна есен,

и зимен стон прикътан в планина.

А след това над хорската гълчава

душата ми ще сипе своя плод -

на тъжния ще донесе забрава,

на падналия духом – нов живот,

на разгневения – добра утеха,

на осквернения добър урок,

на оголелия най-топла дреха,

а на отчаяния вяра в Бог.

Ще прилаская вехнеща старица.

Ще милвам нежно палаво дете.

И щом изплача облачна зеница

Доброто в мен отново ще расте.

И пак душа на облаци разсичам.

И пак раздавам свойте плодове.

За дарбата да мога да обичам

ще благославям всички Богове!