Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
29.04.2007 09:12 - ОТВЪД СМИСЪЛА
Автор: wonder Категория: Изкуство   
Прочетен: 3307 Коментари: 9 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

          Ухаеше на кафе. Прохладата прогонваше унеса от тихото мъждукане на безвремието, обзело всичко наоколо. Тя стоеше пред прозореца и съзерцаваше короните на дърветата. Вън слънцето струеше магии, но вятъра ги превръщаше в замръзнали хвърчила и някак нехайно ги разбиваше на земята, пролял и последния облак дъжд. Идваше пролетта. Навяваше в напуканите устни на клоните, дъхтеше в зеленото на тревите и ехтеше в птичите песни. Сърцето й… Там зееше някаква дума.

        - Обичам те! – прошепна жената и палав кичур просветна  през пространството край ухото й и тупна нежно на рамото. – Обичам устоите ти. Обичам мирозданието ти. Обичам целия Теб.

       - И аз те обичам, мила. Толкова е простичко. – прошепнаха устните му. – Ти си ми небето. Обичам недрата и висините ти. Обичам те. Слят съм с Теб.

       И тогава се чу гръм. Той пречупи дървото. А мълнията влетя и погуби света наоколо. Тя ослепя. После всичко загуби очертанията си.

       Когато бавно изплува от съня, белотота на стените отекна в сърцето й – празно и замръзнало. Пред прозореца валяха есенни листа, а танца им повикваше някакъв сладък спомен в душата й. От уредбата в ъгъла се ронеше музика. Тя затвори очи. Как и защо се случи това? Танц на душите, състоял се в някакво друго време. И тогава устните й промълвиха:

     - Никой не знае още колко Мига има с другия. Изживявам те с душата си и те обичам! Най-хубаво е когато погледът преминава отвъд хоризонта на жаждата. И там има само Любов – чиста и безусловна.

       Понякога ми се иска да те узная, но още се колебая в удивлението си да те има в живота ми. Както казват „споменът за щастието не е вече щастие, но споменът за болката е двойно по-голяма болка”. Сега знам как душата изстива от света... Пробужда се, прегръща, полита, обича, приземява се и после скръбно изстива. Наблюдавай хората... Мъдростта не е фриволна, тя тежи... като пранги на краката. И в даден миг вече не можеш да полетиш. Тежък си от мъдрости... от знаене, от преживяности и тъги, от щастия и случености по пътя...

     Телефонът далечно прониза очакващия въздух. Сърцето й подскочи като влюбена птичка. Слушалката нежно докосна къдрицата край ухото й... Отсреща, някъде от другия край на света я докосна една въздишка:

       - Здравей, мила! Как си? – той звучеше далечно, неуверено и тъжно. И защо всеки път я пита „как е?”, сякаш не знае какво й случи. От очите й бавно закапаха сълзи, а устните излъгаха:

  - Добре съм.

  - Липсваш ми... Сигурно ще ми липсваш цял живот. Обичам те! Ти

си най-скъпия ми човек.

 Сълзите й трептяха в гласа, а тя неудържимо искаше да ги скрие.

Успя да промълви:

 - Ти направи своя Избор. – И тогава дойде бурята в нея. Връхлетяха

я пламенните копнежи и нежното страдание от невъзможностите, лудото обичане и радостта от докосването, а после и агонията от случилото се и раздялата. И тя крещеше, плачеше, изливаше гнева на излъганото си сърце върху него като лавина. После притихна и нежно му каза:            

     - Любовта е удивителен подарък, за да обичаш трябва да заслужаваш любов, трябва да отстъпваш пред тайнството на собствения си дух. Ако се видим като проявления на духа си, никое земно влияние няма значение, защото духовността ни е ненакърнима и ние вечно ще имаме мистерията на Любовта до сърцевината на истинската й същност.

     - Да, любов моя! Сега те разбирам и обичам още повече. Разбирам цялата теб в тези моменти на случване. Само с теб съм достигал до такива висини. Обичам те повече от живота си.

     Чувстваха се така пълноценни заедно. Трябваше да свикнат със собствената си неопределеност в тези отношения, със собствената си дълбочина отвъд смисъла на общоприетите земни реалии. Бяха само двамата в целия свят сега.

     - Не бива да приемаш любовта ми на части, а в нейната цялост. – каза тихо той. Как би искал да я погали в този миг, да я придърпа в прегръдките си и да я скрие там завинаги. Искаше я като жена и като дух, искаше да я целува, да люби горещото й тяло, да изгаря в нея, а после никога да не я пусне. И същевременно усещаше, че я губи. Безвъзвратно. Завинаги. И сърцето му кървеше. Не знаеше как да я задържи. Говореше, говореше... без да усеща, че думите му бяха като кинжали за чувствителната й душа. Искаше да оправдае собствения си свят и избор. Чувстваше се мръсник, но копнееше да я има в цялата й чистота. 

     - Трябва да приема. И приемането е Любов. – говореше тя сякаш на себе си докато затваряше телефона, чувайки само грохота на собствените си сълзи. Досега не беше разбрала, че валят вътре, в нея. А вън някъде се оплиташе гнездото на болката.

       Надникна в себе си и разбра някои толкова простички неща: че всеки от двамата отговаря за собствената си половина от Любовта, че ако човек е цялостен, любовта извира от собственото му сърце и че да си даваш сметка какво случваш с човека, когото обичаш е да си отговорен пред собствения си живот.

       Очите й усмихнато спуснаха клепки над съня, който се задаваше. И тя засънува. Блажена.

                                                   *

                                              *       *

 

       Той се стресна от прищракването в слушалката. После усети, че почти не диша и шумно пое въздух. Тя си беше отишла. Танцуваха толкова дълго онзи Божествен танц на вселената. Ходеха по тънко въже и съзерцаваха заедно красотата на света отгоре. Виждаха зад очите си. Тя беше жената на живота му. Но Съдбата е дракон. Някой ден ти взима всичко и те оставя на собствената ти глупост. Вътрешното му пространство експлоадираше щом се докоснеше до нея, а същевременно тя му даряваше дълбок покой. Изпитваше до нея мощ, съзидателност и любов. Светът се преизпълваше с красота и багри.

       Щеше да продължи да я обича. Едно лудо обичане. До края на дните му. Какво като подрежда дом, жени, деца... Какво от това ако е без душа? А ако е погубил нейната? Той черпеше простор за любовта си от нея. От съзнанието, желанието, намерението, блаженството и единението помежду им. Не можеш да обичаш такава жена на части или на моменти. В тази Любов връзката с Бог е окончателна. Знаеха го и двамата. Трябваше да я попита, трябваше да знае дали ще продължи да го обича въпреки лъжата. Трябваше да му прости. Нали е Любов, а не любов?

     После тръгна към новия си живот. И... се загуби.

       

 

                                                    *

                                                *      *

 

     Косите й бяха разпилени върху бялата възглавница и един лъч си играеше с устните й. Сънят й още стоеше върху миглите – кацнала сълза, която знае всичко за всички и щом откапе и попие истините й ще бъдат загубени за света. Една ръка нежно я разроши, а после някой целуна очите й и изпи сълзата. Усмивката отлетя от устните й и се спря в очите му. Виждаше смаления си образ там. После доближи към лицето му златните точици в своите очи и го целуна. Топло и благодарно.

     - Пак ли онзи Сън? – попита усмихнат и я притисна към сърцето си. – Ревнувам те дори от сънищата ти. Искам те цялата за мен. Душата ми е твоя. - Тя пак се усмихна. Беше щастлива и спокойна. Този прекрасен мъж никога не я беше мамил. Вярваше му. Обичаше го. И той я очароваше през всеки миг от живота им.

     Денят вече бликаше позлата, а птиците се сбираха в ята, за да отлетят на юг. В небето нищо не предвещаваше буря.

     Наля си кафе. Вдиша от аромата му и затвори очи. Телефонът иззвъня. През тялото й премина ток. Чашата се люшна и изхвърча от ръката, някъде издрънчаха стъкла...

-          Обичаш ли ме? – гласът беше задъхан.

-          Дали те обичам? Това не е най-важното. По-важно е дали мога да

живея с тази любов по начина, който ми случваш. Дали те обичам, дали съм будна за теб, дали тази Любов е жива...? Това са аксиоми за мен. Непроменими. Неподвластни на доказателствата през Времето. Всеки миг, в който съм с теб, за мен е съвършеното време за живеене. Но страданието е като пожар, изпепелява всичко наоколо и очерня чистотата на нашия свят. Не мога така. Нека се забравим!

     - Не го прави, мила, недей! Моля те... ти си много, много скъп за мен човек. Спри да страдаш! Просто спри. Нищо в мен не се е променило към Теб. Когато съм с теб всеки миг е за празнуване на живота.

     - Не съжалявам, че тази любов е свършила. Радвам се, че се е случила.

      - Не мисля, че е свършила. – каза той убеден. - И двамата знаехме, че някой ден ще се случи.

     Какво си мисли той, че се е случило? Защо й говореше за обикновеното случване, което го занимаваше в този момент? Тя страдаше за съвсем други Неща – за погубеното Доверие, за предадената Искреност, за лицемерното безразличие да мамиш някой, когото си казвал, че „обичаш повече от всичко на света”. Това бяха бездни. И той я хвърли безотговорно в тях. Дори да беше готова, щеше да се пребие на дъното им. А тя не беше...

     После го чу, че говори. Опитваше се да й обясни как се чувства.

     - ... хаос е в мен.

     - Ти се оказа врага в собствената ми крепост. Мисля, че разби сърцето ми. Някога смятах това за... пресилена метафора. Сега знам, че не е.

     - Мила, „който те е наранил – той ще те излекува”. Позволи ми. Само това те моля!

     Тя знаеше, че най-разрушителното за една толкова съвършена връзка, е прекъсването на потока на Любовта. И му позволи да лекува сърцето й. Чувстваше се загубена в неговата любов, чувстваше се загубена и без неговата любов. Казват, че първата фаза на лечението винаги обостря старите рани.

     - Боже, защо толкова ме боли! – крещеше обляна в сълзи и коленичеше молитвено. Така минаваха часове. Беше неспособна да се събере и да сглоби собственото си сърце. Но знаеше, че Времето някой ден ще промени Всичко. Някой ден просто ще се събуди и няма да се сеща за него. Ще спре да мисли. Така искаше да спре... Още сега!

     - Не ме изоставяй, любима! Ще потъна в мрак. – шепнеше той.

    - Когато Необходимостта доминира над Любовта, тънката нишка на духовното единение се къса. Ти я скъса доста несръчно. Знаеше, че ще ме нараниш, но го направи. Защо?

     - За да те спася! От себе си. От огнената си страст към Теб. Щях да полудея по теб, мила. Вървях към полудяване. И щях да те разруша. Толкова много те обичам.

     - Романтичната страст можеше да те отведе отвъд егото. Но не ти стигнаха силите, защо? Защо не ми каза, че си чувствал и мислил това, което ми казваш сега? – продължаваше да недоумява тя.

     - Нивото, на което сме се състояли ние двамата е толкова неприкосновено и единствено, уникално и неповторимо. Усещането е над света. Отвъд думите.

     - Отвъд Смисъла.

     - Да. Отвъд смисъла. – потвърди като ехо той. – Обичам светлината ти! Добротата ти. Цялата теб. Обичам твоята чувствителност. Лудо-влюбен съм в душата ти. Толкова е красиво! Велико е. Тази наша духовно връзка е Божествена. Познах Бога чрез Теб. Усетих любовта му през любовта ти. Позволи ми да те обичам с цялото си сърце, защото чувството е по-голямо от мен. Обичам те толкова много, дълбоко и съвършено.

     - Защо? Нека се забравим!

     - Защото ти ме създаваш и твориш, от бездни и небета. С Любов.

     - Тази любов е Дар от Бога. Благословени сме с нея и от нас зависи да я опазим. Искаш толкова много от мен! Толкова много ли ми вярваш?

     - Да, мила, да..., любов моя! Ти си ми съвършенството. Тази Любов е докосване отвъд всичко земно, затова съм толкова сигурен в нея, в бъдещето и в нас. Открил съм те и те има. Толкова е простичко.

     - Мисля, че ще заключа сърцето си и ще изхвърля ключа. – каза тя много бавно.

     - Недей!

     - Голяма Духовна Любов! Случи ни се. А сега Сбогом! До следващото вричане, до другото обичане...

     - Ние сме сляти. Не е свършило... Не можеш да си тръгнеш. Поглеждам в себе си – ти си ми като диамант в сърцето. Осмислям с Теб нови, неоткрити аспекти на Любовта.

     - Знаеш ли... – усмихва се тъжно тя. – Приличаш на дете строящо пясъчен замък. Замахнал си към съвършената постройка, съборил си я, разлюлял си устоите й, а сега искаш да си я представиш в предишното й съвършенство. А тя стои тъжна и порутена и просто си умира с всеки изтекъл ден-песъчинка... До кога ще го преживявам? До следващия залез, лято, море, замък...

     - Чуй ме, мила... това, което се е случило между нас, никога няма да се промени. То е отвъд думите. Отвъд всяко говорене. Ти си част от мен.

     - И ти си част от мен. Затова много ще боли когато започна да режа и хвърлям... Бях преизпълнена с любов. Болката кръжеше наоколо ми, но нямаше как да влезе в мен, защото в мен имаше само любов. Много любов. Ти беше моето Чудо. Моето „mirarre” – внимавай вдъхновено! Но ме предаде. Уби ме в гръб. Сега съм само останки от калейдоскоп. Толкова много щастие, вдъхновение, любов, възторг и екстаз сме си дали, че явно разплатата ще ми коства сърцето. – тя сподавяше сълзите си с мъка и го обичаше, обичаше, обичаше... с цялото си потрошено сърце.

     - Дай ми време, мила, за да ти покажа, че те обичам. Изпитвам към теб толкова много копнеж, стремеж и любов. Прегърнал съм те и не те изпускам. Върховно е чувството ми. Велико. Божествено. Мисля, че преминаваме през гъст сироп от събития и трябва да оцелеем.

     - Питаш ли се понякога за Мен? – защо бе толкова далечна, чудеше тя.

     - Не се питам, защото знам. Ти си! Ти, любов моя. Всичко останало ще е... обикновено живеене. Ти си. Сърцето ми. Същността ми. Ти. Обичам те.

     - Мислиш ли, че съм твоята душа-близнак?

     - Да, мила. Ти си. Отдавна знам. В мен си непокътната. Като съкровище. Чувствам те толкова скъпа и единствена. Обич моя... толкова ми е красиво с теб.

     - И на мен ми е красиво с теб. Имах много благородство и любов в душата си за теб. После тръгнахме по различни пътища. Така е било писано.

     - Трябваше да го направя. Тази Любов така ме владее, че щях да те поискам, да се нуждая..., да пожелая Единението. Бъди ми любима и приятел. Просто бъди! Аз щях да те загубя завинаги ако се бяхме случили.

     - За да се сбъднат две души трябва да се разберат. И трябва да държат сметка за онзи неподозиран свят, който е отвъд бедните възможности на думите и мислите. Между нас няма място за приземени, практични стремежи. Ние сме дарени с мощна телепатична връзка помежду си и наистина сме сляти. Но докога?

     - Няма да се загубим, любима. Ти си много, много голяма част от мен и живота ми. И те вдишвам. И те живея. И те обичам. И те желая. Това изживяване е единствено и само наше.

     - Мога да умра от това... 

     - Нараних те, за да се отдалечим. Луд съм по теб. Бях сам. Докоснат от Теб. Обичащ те. Твой. Невероятно красива си. Светлина си.

     Нещо ставаше. А уж небето не предвещаваше буря. Нещо се задаваше, а никой не знаеше какво е.

- Какво си ти? Сън, илюзия...? Вече не зная на какво да вярвам.

Искам си Вярата! Без нея за Любовта няма надежда.

    - Ти просто никога няма да свършиш за мен. Като безкрайност си.

    - Имам нужда от един вик за събуждане. Имам чувството, че сънувам и не си напомням, че ти си действителен. Мисля, че трябваше да бъдем на друго място в животите си. Особено в духовен смисъл. – тя вече беше потънала в съзерцание на видението си и му го разказваше. – Ти някога помисли ли какво мечтая за нас? Попита ли ме? Защо реши да ме спасяваш от самата мен. От себе си? Нима вярваш, че е трябвало? Нима мога да бъда вече същата? За себе си, за другите, за кого...?

     - Мила моя, душата ми е изцяло влюбена в теб. И е твоя завинаги. Ти си някой, който е достигнал до оазисите в пустинята ми. Божествена е нашата Любов. И съм й напълно отдаден. Духа ми само с Теб е имал Хармония.

     Той трепереше от вълнение и едва сдържана възбуда. Замълчаха. Тя пред своя прозорец. Той пред – неговия.

     - Искаш ли...?

     - Искам те!

     И света засия.

     Тя погледна бялата покривка. Разлятото кафе беше нарисувало причудливите форми на две сляти тела.

     Вратата леко прихлупи тишината. Устремените стъпки изкачваха разстоянието и времето. Чу се въздишка. И тогава навън затрещя. Небето отприщи сдържаните порои от чувства в сърцата на всичките си облаци. Разлюля се земята и капките ненаситно обладаха недрата й. Гръм порази прегръдката на стаената в ъглите тъмнина и впи устни в сърцевината й. Заваля. Шумно. Неистово. Подлудяващо. Неспирно. После нежно капките прекосиха пътя между небето и земята и сляха в един Божествен танц две лудо влюбени души, които знаеха, че са се сбъднали Отвъд Смисъла.

     В такива мигове провиждаме, че простичките неща в света, които ни разделят, са изпълнени с дълбока признателност, единение и чистота, с мистерията на осъзнаването, че сме част от Хармонията на съвършената Любов, което ни кара да се чувстваме живи, живи...

     То е нещо като да рисуваш красотата, но без да си впримчен в нея и тогава да виждаш как Вселената се сътворява сама от чудесата ни. Понякога това пробуждане се случва като гръм... като буря... като мълния... Тогава нямаме форма – ние сме Любов. Това е... Това е съдържанието ни. Съдържащото се в нас не конкретно към някой или нещо, а към целия свят, космос, вселена... Ние сами случваме себе си. Сътворяваме се. Из основи. Напълно. Но само Любовта може да ни осмисли безпределно, защото е... Отвъд Смисъла.



Тагове:   отвъд,


Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. magii - много красиво. . . разплака ме. .
29.04.2007 13:53
много красиво... разплака ме..
цитирай
2. wonder - Вероятно имаш красива душа, magii! :)))
02.05.2007 15:52
Една чудна anima candida /светла душа/. Понякога достигаме до собственте си проникновения чрез другите. Плачи на воля... Сълзите са сгъстена светлина. Светлина на капки.
цитирай
3. анонимен - прекрасен разказ, уондър!
02.05.2007 17:24
и мен разчувства до сълзи. и мъжете плачем понякога ))
а сцената на финала ми въздейства невероятно на всички нива. имаш възхищението ми! Ал. Беевски
цитирай
4. wonder - И мен тази сцена все ме вълнува, Ал. Беевски! :)))
02.05.2007 17:42
Сливането на душите на всички нива е като част от красотата на Природата - майка. Въздишка. Кратка.
цитирай
5. анонимен - :)))
03.05.2007 22:05
Тогава нямаме форма – ние сме Любов. Това е... Това е съдържанието ни. Съдържащото се в нас не конкретно към някой или нещо, а към целия свят, космос, вселена... Ние сами случваме себе си.


прекрасна си!!!
сега не мога да кажа нищо...

толкова ме''извади от обувките..."
цитирай
6. wonder - Радвам се, Анонимус, че...
03.05.2007 22:35
... те `вадя от обувките`/това е мой израз, затова кажи бързо Кой/коя си Ти?/ И когато си в състояние да кажеш нещо, направи го незабавно! :))) Нетърпявам...
цитирай
7. анонимен - "Нещото", което няма обяснение, но е факт!
22.10.2007 10:40
Това е една глава от едноименната книга:
http://www.pe-bg.com/?cid=9&pid=21750&pt=0&cat=

красиво+болезнено+противоречиво=истинно

Това нещо е вярно, то се случва, не е илюзия, по-реално е от всичко останало. Описано е с много любов и дълбоко разбиране, най-вероятно е лично преживяно от авторката, Дела Раи. Поздравления!
цитирай
8. анонимен - "Нещото"
22.10.2007 10:41
Това е една глава от едноименната книга:
http://www.pe-bg.com/?cid=9&pid=21750&pt=0&cat=

красиво+болезнено+противоречиво=истинно

Това нещо е вярно, то се случва, не е илюзия, по-реално е от всичко останало. Описано е с много любов и дълбоко разбиране, най-вероятно е лично преживяно от авторката, Дела Раи. Поздравления!
цитирай
9. анонимен - Любов
24.03.2009 21:16
Любовта като болка, любовта като щастие... Мен също много ме развълнува. Някои от тези диалози съм изживяла и все още изживявам... Благодаря за красивата словесност и искреността на чувствата.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: wonder
Категория: Изкуство
Прочетен: 10578413
Постинги: 2422
Коментари: 27735
Гласове: 160205
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30