Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
12.04.2007 22:39 - Отпечатъкът на щастията
Автор: wonder Категория: Изкуство   
Прочетен: 2044 Коментари: 5 Гласове:
10

Последна промяна: 12.04.2007 23:42


       Мистериозни са начините, по които истината може да бъде преднамерено потулена. Но ако оставим настрана съмнителните датировки на спомените, ще излезе, че е по-добре да отречеш някоя любов, за да си запазиш хубавия спомен за нея. Може би учените трябва да открият метод за пожелана частична амнезия. Колко малко страдания ще останат тогава в паметта ни и само Отпечатъкът от щастията ще си плува из спомените ни.

       Малцина ще разберат съкровеното качество на собствения ни мозък да „трие лентата” когато болката заплашва да разруши възможностите му да функционира според морала в корените и крилата си, защото сърдечния огън следва повелята на космичните огньове.

       Това се случи когато една сутрин Илея отвори очи и не разбра къде се е събудила. Прозорецът беше скрит зад бяло дантелено перде политащо навън към зеленото на планински хълм. Учудването в очите й разтуптя сърцето, ръката рязко дръпна завивката, а краката й хукнаха през вратата навън, без да знаят, че са боси.

       Дворът бе потънал в цветя, а наоколо се зеленееше борова гора. Тя претича през дървения чардак, стълбите се стрелкаха през две, през три под стъпките й, а после я поведе бялата ръка на каменната пътека. Напред, през двора, цветята и храстите. И тогава го чу за пръв път – камбанен звън, който отекна през сърцето й с малкото си ноти и се разпиля по белокаменния двор в спомени.

       Илея тихо приседна на дървена пейка и потръпна от утринния хлад. Пред погледа й, съвсем наблизо имаше огромна глинена делва, от която – сякаш водопад от слънчеви зайчета, се спускаха жълтите пендари на латинките, грейнали в червено-оранжеви усмивки. Тя също се усмихна.

       Когато светлината и мрака мерят сили, те очертават свои орбити през различните хора. Мракът винаги взима на прицел целта на светлината. И винаги бива погълнат от светлината, затова трябва да пазим средоточието й – нашето сърце. То е изворът на собствената ни светлина. Тя знаеше, че е тук, за да опази сърцето си чисто.

       Илея затвори очи и си спомни за Него - една любов в живота й . Той бе и Зовящият. И повикания. Имаха вълшебни полети и красиви приземявания. Имаха Танца на вселената. После се чуха отдалечаващи се стъпки. Бяха нейните. Тя тичаше. Накъде? Към Себе си.

       А сега е тук и се чувства натежала от мъдрост и решения. Отвори очи, усетила как нечий поглед пробяга през косите й. Вдигна глава:

- Добро утро, Илея! Как се чувстваш, мила? – пред нея, облечена в бяло и черно стоеше монахиня.

- В манастир ли съм? – попита тихо и огледа простата бяла нощница, в която беше облечена самата тя. – Откога съм тук?

- Откакто реши да забравиш. Ти успя, дъще. Свободна си. – и монахинята се засмя толкова сърдечно и заразително, че ехото отнесе смеха й до върха на планината, разби го на хиляди кристали и го върна обратно на поляната. Смехът избухна отново, звънлив и волен и погъделичка леко Илея. През устните й пробягна усмивка, очите й засияха, а после и тя се разсмя гръмко, неудържимо и от сърце.

- Радвам се, че се смееш отново. Иначе ангелското ти лице можеше да мине за прекалено улегнало. – продължи да се киска монахинята.

- Трябва ли да знам още нещо освен, че се смея? – попита Илея.

- Ела, ще пием кафе и всичко ще ти разкажа, но първо иди се облечи.

       Илея хукна обратно по стълбите и тъкмо прескачаше последните три стъпала, когато долу поскръцна отваряща се врата. Тя приклекна и надникна над перилата. И го видя. Той стоеше там, говореше с някой и настояваше нещо. Приглушеният спор достигаше до нея далечен.

-         Тя ме обича и винаги ще ме обича. Трябва да я видя, моля ви.

-         Имаш право да говориш само за своите чувства. Не си позволявай да омерзяваш повече нейните. - отговаряше друг мъжки глас.

       Тя го наблюдаваше. Висок, строен, красив. Нейният Бард. Той често блясваше в спомените й с изтънчена ерудиция и богат речник. Гледаше го някак отдалечено и дори не го презираше. После хукна нагоре, миг преди той да вдигне очи. Влезе в стаята, затвори вратата и спусна резето отвътре. Той всъщност й помогна да погледне ясно на себе си. Беше му благодарна за толкова неща, които помнеше. Но едно усещане за дълбока печал леко пробождаше в сърцето й спомена.

       Човек се уморява от своето дълго пътуване, катерене, слизане, чакане, спускане, възкачване, пропадане, полети и отново... Тя усещаше, че е преминала през този път и сега си почиваше с усещането за свобода. Казват, че съвършенството не е в благополучието на душата, а е един от фрагментите на свободата й. Докато мислите й летяха, някой силно почука на вратата. Той беше. Почувства го с душата си – той беше вгърнат в нея. Обладаваше всичките й мисли месеци наред, докато почти срина здравето й, живота, вярата й в любовта и хората.

       Тя рязко дръпна резето и отвори вратата. Той стоеше на прага. Колко дни и нощи беше мечтала за този миг, за него, за това да чуе гласа му, думите и да види лицето му. Чувстваше го почти божествено близък, като част от себе си. Той помнеше онази жена, за която и тя си спомняше, но някак с далечна носталгия.

-         Мила, аз се върнах. – той протегна ръце. – Винаги съм те обичал.

-         Кой си ти? – попита тя и отстъпи крачка назад. Очите й обходиха лицето му. Нищо. Той вече 
не я докосваше с нищо. Пустота.

       Той стоеше щастливо усмихнат, а постепенното изумление сгъваше усмивката му като малка хартиена лодка и я пускаше по бързеите на опасна река. Тя наистина не вярваше в него. Защо беше пропилял толкова време? Защо тъпо рискува любовта си и прекъсна нишката си с нея? Защо я изгуби? Но още имаше начин, имаше време, имаше надежда... Мислите му догонваха времето неизживяно с нея.

       Прекрачи прага и я прегърна. Тя стоеше неподвижна като алабастрова статуя с боси крака, а очите й се затвориха, за да скрият едно нежно ахване и да преглътнат една напираща навън сълза. Последната сълза. После ловко се освободи от прегръдката му и каза:

-Елате да пием кафе. Само да се облека. – после затвори вратата зад гърба му.

       Мъжът седна на пейката отвън и се замисли. Нещо го прониза. Някаква спогушена надежда бавно изтляваше в забравата му за истината. Какво толкова,  увлякъл се, направил избор, рискувал най-съвършеното си живеене, проправил си път в земното, защото не искал да е неудачник, искал да успее, а тя трябвало само да приеме всичко, да замръзне и да чака в мълчанието му. Времето ще излекува душата й.

- Тя има душа-чудо. – усмихваше му се монахиня с каничка кафе в ръка. – Хайде, ела с мен младежо. Искам да те опозная много бързо.

       И докато той се колебаеше как да откаже, едрата жена го хвана подръка и почти го завлече в беседката. Наля му черно, ароматно кафе, сложи пред него поднос с кифлички и се засмя сърдечно.

- Ех, значи теб е обичала, нашата скъпа Илея. Късметлия! И глупак. – и ощипа силно бузата му с двата си пръста.

- Едва я открих тук. Какво прави тя при вас?

- Направи Избор. Точно както ти преди време. Загуби я, момчето ми. Завинаги.

- Не е вярно! Ти не знаеш какво е любов. – каза той. Леко безпокойство започна да изпълва усещанията му с нещо тревожно.

- О, ти не знаеш какво е любов! – възкликна усмихнато монахинята и повече не му проговори. Обърна се рязко, извади от джоба си кристална топка и като махало я стрелна пред очите му.

       След малко дишането му стана равномерно и заваляха отговорите. Илея приближи беседката. Наля си кафе и седна наблизо. Загледа се в планината. И се усмихна. Беше й леко на сърцето. Чу всичко, което вече знаеше без да е била свидетел на случването. Защото и на нея й се бе случвало. Вечния възврат. Тя беше чувала тези му думи. Бяха ги чували всички жени преминали през него и живота му. Колко самотен е той. Дори думите му са еднакви за различните хора. И така той ги превръща в безвремието на своята повтаряемост. Горкият! Как е могла да го обикне? Но го обичаше! Толкова много. Усмихна се топло на спомена. Тогава и двамата се бяха докоснали до Прекрасното.

       Стана и дръпна монахинята за ръкава.

- Хайде, да празнуваме Свободата! Остави го да поспи. Уморен е.

- Не още, искам и той да те забрави. Няма да те остави на мира в мислите си. Той може да живее сам с теб без теб. Ти не можеше.

       Илея отвори портата на манастира и хукна към гората. Прегърна един бор. Затвори очи. И тогава всичко се върна като стихия в съзнанието й. Любовта, хармонията, чудото да си споделен по един неповторим начин, най-високите небета, които могат да са достояние само на двама, които са си отредени и са имали благословията да се намерят и познаят. Спомняше си всичко, но то вече не я докосваше. Приличаше на разказана приказка, която е свършила преди щастливия си край.

     Въздъхна шумно, отвори очи и каза на глас:  „Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога, който дава на всички щедро и без укор - и ще му се даде." (Иаков., 1:5)

 

 


Тагове:   Отпечатъкът,


Гласувай:
10



1. gioia - !
13.04.2007 07:59
просто нямам думи, да ти опиша колко много разбърка мислите ми :)))
цитирай
2. nav - :)
14.04.2007 00:36
Любовта към другия е възможна само като част от любовта към божественото. Малко тъжно е, когато става обратното.
цитирай
3. wonder - Разбъркана, gioia...
14.04.2007 18:28
... звучи добре... като някакъв екзотичен коктейл от красивости. :)))
цитирай
4. wonder - Даам..., nav,
14.04.2007 18:31
... ти знаеш. Не зная от къде знаеш, но знам, че го знаеш..., което не ме прави по-знаеща, но ме приближава до Чувствопознанието ти. Усмивка гълъбова.
цитирай
5. sark - Преживяно ли е?
19.07.2007 13:14
като че ли да това погоре. Много истинско е.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: wonder
Категория: Изкуство
Прочетен: 15172641
Постинги: 3225
Коментари: 32055
Гласове: 194040
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031