Преди да ни има дори като прах –

постеля за чуждата болка,

преди да сме миг в първородния грях,

преди да изтлеем дотолкова,

че устните пили съдбовен копнеж

в пустиня да съхнат от жажда

сърцето ще мръзне. Угаснала свещ

ще сипе по пътя ни сажди.

Да пием магията в свойте слова.

Да светиме в пръските огън,

родени от кладите в наш`та душа

и чистите сълзи на Бога.

От капката милост на мойта река,

пак тичала с тебе в пороя,

през люляци сънни щастлива пчела

пак сбира нектар от безброя ,

по който рисувала звездно небе

в мен птица нехайна от младост

с усмивка прегърнала твойта сърце

ще носи в душата ти радост.