Един философ ме погледна,

засенчил очи със ръка:

“От многото смях ти прогледна,

разбра онзи смисъл в дъжда,

разбра онзи облак от мисли

докоснати с вятърен звън,

разбра колко много зависим

от себе си. В нощния сън

започна да вярваш в молитва

на свърнал от себе си скот.

Започна от болка да литваш

над този изстрадан живот,

през който се раждат мечтите

за много човешка любов

и светлият поглед в очите,

и спрелият в устните зов.”

Един философ ме прегърна

и с някаква древна мълва

при мен светъл спомен се върна

в легенда за сродна душа.

Безгласното разбиране между сродните души си е приказка - мечтание, разбираема само за преживелият я.

bizcocho

Мерси! Защо не пишеш вече през, в, от... блога си? :)))

...при мен светъл спомен се върна в легенда за сродна душа.
Прекрасно!

Защо само в легендите стари
намираме сродни души,
а не опитаме като бунтари
да счупим това,коуето ни души...
И дали грешката е в днешния ден
или ние се прецакваме с поредни капризи,
че другите просто не са "като мен",
а ние всички май сме в еднакви ризи?...

Прекрасно да ти е! :)))

Даам... Копривни, но готови да ни превърнат в отлитащи /както в приказката "Дивите лебеди"/

Поздравления!

Усещанене за спокойствие и синхрон със себе си!:)
ЧУдесно е!

тук струи .. и в буквалния и в преносния смисъл