Отново съм очите ти в мига на раздвоение.

И съм роза Саронова в твоята длан.

Отнеси онзи дар, пребезсмъртно желан.

Прочети през сърцето ми свое знамение.

Искам къща от кедри в небета погалени.

Ти пак си онзи, обичащ душата ми.

Грабвам ти дните - коне неподпалени.

Тичат нозете ти в планините ми лятни.

С дъхове смирнени в хълм на лаванди

очите ти млечни отпиват дъга.

В градина от орехи спира света.

Разцъфнал си гордо по моите Анди.

В крехкия грозд с преродени дървета

щом впия си зъбите в сладост потичам.

Вечно в завоите с вятъра тичам.

Твои са мислите, мои - небетата.

Много ми хареса! Многопластово и емоционално!
Благодаря!

Благодаря! Напомни ми един стар стих от първата ми книга. Ето го:

Сливане

Ти си умен, но мъдър не си.
Ти си земен, но корени нямаш.
Ти си дъжд, но нямаш сълзи.
Измислен си, но си измама.

Ще те имам, но не и сега.
Ще те взема, но няма да давам.
Ще горя, но не сама.
Сътворен си, не те подарявам!

И аз благодаря... за многопластовото усещане, което е рядка дарба. :)))