Бавно днес ще те напиша по небето изсветляло.
Ще докосна, ще те вдишам, като участ и начало.

В погледа си ще те скрия като звездна криволица.
После с устни от магия, ще те сричам като жрица.

Имам сила на стихия. В твоя поглед я преливам. 
Красотата в мене пие. После в тебе се излива.

От дъждовното ни цяло ще разливаме сълзите.
Като в морско огледало ще блестят любовно дните.

 

/от книгата "Небесни Ветрове"/

Стихийно е макар окъпано в дъжд , огнени отблясъци рисуват пръските в морското огледало ! Благодаря за изживяването !

"От дъждовното ни цяло ще разливаме сълзите.
Като в морско огледало ще блестят любовно дните." - много е красиво!

:) и аз така обичам - бавно, с очакване, но за дъъъълго, дълго :))))))
Прекрасен стих!

Пръските от Водата и Огъня заедно... :)))

Благодаря ти най-сърдечно! :)))

Ахх, това е онзи Миг на Очакването, в който избухва Случването. :)))

... Защото са кръговратни - сълзите от огън породени във благодатната вода са преродени за да се огледат в небесно синьото, отразило се в морското огледало на душите ... :)))

Тук влизам тихо,на пръсти,като в храм....толкова е хубаво!

... аромат на окосена трева, сълзи от огън, вода оживена от пламъци.
Затваряш очи и вдишваш!:)))

Пантерата
Очите и в желязната решетка
се взират , сякаш без да я съзрат.
От прътове безброй е тази клетка
и нереален е светът отвъд.
Тя пъргаво снове от ъгъл в ъгъл,
нищожното пространство я гнети.
Танцува силата! И в танца кръгъл
една скована воля виждаш ти.
Рилке

НА КАМЪК И НА КОСТ

Иван Методиев


Рекичка с парцаливи брегове.

И хълм с ухо на прилеп по средата.

Сподавен вой луната призове —

и мрак по този свят,

и мрак в душата.



Ти, мрак, наречен Истинския век,

през който съм осъден сам да мина...

Захвърлен в тези сенки от родина,

кому да кажа аз,

че съм човек?



Мълчание. Космическият ад.

Вселена, тоест две върби сиротни.

И никой друг. Защо, безкраен свят,

децата ти

са толкова самотни?



На камък и на кост ще прорастем,

за капка дъжд кръвта ни ще се моли...

И повече на този свят какво ли,

освен сираци

можем да дадем?



Ти българска душа, душа-дете,

тъй доверчива, тъй несподелена...

Изгрей луна, на светло да простена.

Отдавна аз

не питам накъде.



Със нокти от реки и ветрове,

ела луна, да рием пустотата,

където на България чедата

измират

като диви зверове.

"Бавно днес ще те напиша по небето изсветляло.
Ще докосна, ще те вдишам, като участ и начало.
В погледа си ще те скрия като звездна криволица.
После с устни от магия, ще те сричам като жрица."

тичай с люляка насам! :)))
Купих ти островен подарък.

... и вече го творя, ще го изпитам , ще го вдишам , ще се загубя във всемира за да се намеря проснат на земята( литнал в небесата ) ... )))

Хубаво е, че го съумяваш в собствените си крилатости! :)))

Приятна дъждовитост! ;)))

И чадърен от капките птичи ята
този Лондон
прозира през моята риза,
а в косите ми грее стоцветна дъга
и в душата ми бавно танцува те бриза.