Гората беше приказна. Планината величествена. А аз – осъдена на привилегията да се наслаждавам.

       Поглеждам върха и осъзнавам с колко омайно устремление го зове небето нагоре. Бял. Недостижим. Мой. Любим. Покоряващ. И вдъхващ свобода. Така ще го помни душата ми. Обичам това място!

       Огледах боровете наоколо. Винаги избирах някой бор-рицар. Или той ме избираше? Прегърнах го и затворих очи.

       Прокънтелия през мен звън отново ми спомни. Какво правя? Нетърпявам. Докога ще живея в тази заблудена приказка – да те нямам, без да съм те имала. И ето… сънят бавно илизаше от рамката си, както ключ от ключалка, а аз ставах все по-пробудена.

       Бременни от мисли се скитат душите ни. Харчим животите си за сладки неща, докато ни загорчи отвътре.

       Беше червен залез. От ония, които Марсовото небе превръща в битка на багри и тайни, нарисувало неповторимостта на собствения си единствен Миг.

       Да бъдеш. Да не се загубиш. Да се смаеш от почуда когато се разбереш. Да се пребродиш с новото усещане, че си се срещнал със Загадката на Любовта. А тя не винаги се оказва Сън.

       Пробудена стоя, прегръщам бор и нетърпявам да бъда разбрана. Дълбоко вярвам, че Любовта е Свобода, която съдържа Дълг. Длъжни сме да бъдем честни и винаги да казваме истината на човека когото обичаме. Най-древните казват, че не бива да казваме нараняваща истина. Но как да спестим нараняващата истина, без да има лъжа?

        Звукът, който долавям в тишината си, чупи стъкълца в калейдоскопа на душата ми. Счупеното носело щастие. А счупеното щастие какво носи?

       Когато спестявах нараняващите ме истини, може би съм създавала благодарност към моята покорна дискретност. Но в същото време долавях в себе си една странна настойчивост да изкажа нараняващите ме истини на глас, защото ги знаех…

       Защо ли хората смятат, че лъжата може да замени болката? Каква виновна наивност!

       Някаква вяра в мен изтънява… Вярата ми в Любовта. Изумена съм от собствената си възможност да случа тази невяра. Аз, която съм влюбена в Любовта! Сега не вярвам… не вярвам… не вярвам…

       Сега съм на дъното на някои радости и тъги. Прегръщам бора и питам: Ти, който беше небето ми, защо сряза крилата ми? Ти, който научи духовната същност на любовта ми, защо я предаде? Но чувам само нестройния вой на вятъра в боровата корона над мен и в пробойната на сърцето ми. Вятър. Случено чудо. Спомен. Очи, които бягат да се скрият. Срязан поглед. Думи-смърт. Любов. Забрава. Невинност. Прошка. И пак…Вятър.

       Мислех, че тази любов е различна… Мамех се страстно и вярвах в измамата. А после поисках да бъда свободна. И да узная истината.

       Всичките ни стремежи могат да се преодолеят или променят, освен Волята за Свобода. Тя е по-силна от инстинкта за живот и инстинкта за смърт. Опитах се да постигна безмълвно спокойствие. Да се вглъбя в мълчанието. Но някакви дълбоки сълзи вдигнаха в мен шум до Бога. Може би стигнах до идеала за отричането, умението за непривързване…?

     Затворих очи. И разбрах…Не можех да те отрека. Върху бора покапа една непрежалена моя сълза и той изохка, опарен от болката. Болеше от пролетта. Разпукваше се за живот природата. Разпукваше се в мен надежда, че отново ще бъда светла.

      Погледнах върха. Има Бог. И той е в нас. Иманентен е за всеки. Усещах онази му свята милост, която често продънва небето с Истината. Душите ни бяха стари като тези на ангелите и мистиците. Планетарните ни пътища свършваха. Щастието ни бе в това, че се открихме.

       Но постига ли се щастие в забравата и страстта? Чудех се. И тогава една ръка се протегна към мен. Сграбчи моята ръка, отдели я от бора, целуна я с благоговение и потръпна. Погледнах. Едни очи горяха в пламъците ми, а аз плачех. Една Любов си отиваше, друга – идваше… “Обичам те!”- прошептя задъхано Вятъра. А аз го знаех отдавна.

       И тогава повярвах отново… Сега вярвам… вярвам… вярвам…в Загадката, наречена Любов.


от книгата "Отвъд Смисъла" /разкази/

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2007/10/19/moeto-duende.123463

http://www.playcast.ru/view/987607/1b64afc33c402595528e18c5f9e2d0aa6d36f340pl
Б.

Магьосникът Вятър... :)))

Мълча,мълча,мълча... след прочита прегърнала тревогата и сияйната вечна надежда...че тя,тази любов е различна...
Приказна Дела! Моята приказна уондер!Удоволствие вълшебно!

прошептя задъхано Вятъра...

прозаична поезия?! Все пак си намерила Смисъла :)

... да имаш с кой да помълчиш. :)))

Да, открих го. Но по-хубавото е, че това ме изстреля Отвъд Смисъла. ;)))

Да те нямам, без да съм те имала...
Това е височината на собствения ми връх, която непрестанно ще катеря, защото искам там...отгоре да погледна и да провидя. Нетърпявам да го сторя и моля Бог да е с мен до края на безкрая...на загадката, която мира ми не дава и заглушава шепота на вятъра...
Има те любов! Ти си всичко! И над всичко!
Ти си самия живот!!!

Невероятна си и в поетичнта си проза!:)