Нека съм копринената нишка

в твоите коси от тишина.

Нека съм ти въглена огнищен!

Нека съм ти бучка пръст в гръдта.

 

Нека претворена в теб пониквам

сякаш съм божур от вечността.

Нека в теб прегръщащо избликвам

сякаш извор с бисерна вода.

 

Нека ме завърташ и в спирала

в мен да сътворяваш любовта. 

Нека съм от тебе късче цялост,

моя обич – приказко Земя!

Нека си, нека си!

Бъди, Дела!

otkrovenie!

Нелка, ще Съм, слънчев човеко! Усмивка. Топла.

Отдавна съм влюбена в това синьо космическо мънисто, наречено Земя. :)))

обяснение в любов! Браво!

Даам... Гранде обяснениие в гранде любов! ;)))

Приказка

За въглена огнищен в сърцето на Земята. :)))

От Космоса да гледаш, чудеса.
Но малко като приземиш крилете,
Да грабнеш тази поетеса!

Хахахаххх... Пегас... ти се РазВихри! ;)))

Твоят стих ми напомни един стар, стар, детски филм за Кинг конг срещу Биоланте, мисля беше.. Чудото, което пребори страшилката- майстор си. След битки уморен, идвам да си пийна от извора студен. Ей, и да нямам проблеми с някой минотавър?

В междувремието бродят само кентаври. ;)))

нещо много неземно красиво, поздрави!