Очите ми почерни.

Нощта се спусна бяла.

Душата ти мистично опустя.

Животът ми потече

към своето начало.

И в мене твойта обич преболя.

 

Косите ми заснежи.

Небето се прихлупи.

От някъде гръмовно заваля.

Душата не повярва -

надеждите пречупи.

И после най-самотно оголя.

и му дай да чуе вятъра в крилата ти, единствено ако се заслуша сам. А той ще се заслуша все в някой миг.
Трябва време, за да се затвори рана. Слънцето си отива, за да се върне, хубава феникске.
Трябва да бъдеш търпелива, колкото трябва.
Да дадеш колкото е необходимо да бъде дадено.
Да мълчиш, колкото време е нужно да бъде мълчано.
И в нито един момент от дългото и изморително пътуване да не забравиш, че същността ти е любов.
Да, лесно е да се каже (въпреки, че не чак толкова:)). Но по-хубавото време винаги идва,
винаги идва по-хубав ден.
Пониква като кокиче, ако си се грижил за него с обич.

*Вятърни прегръдки* от една лястовичка, която все пътува от север на юг и от юг на север.
Мисля, че ще ме разбереш :) май всеки твой стих си чака човека

От буен поток съм родена.
Пораснах в пенлива река.
От струните водни през мене
потече веднъж песента.

И още съм песенно-дива.
И още съм буйна река.
От мене шампанско наливат
живота, стиха и смеха.