Къде си, огнен миг,

с вълшебната китара?

Защо нощта е вик?

С тъгата разговарям.

 

Дали е за добро

мълчанието наше?

Калинка, звук, перо...

и трепет мой уплашен.

 

В смълчания ни миг

сълза безбожно слиза.

И с ножа свой от стих

тъгата си пронизвам.

 

Къде си, огън мой?

Пак с мене ли се сливаш?

В сърцето ми порой

сърцето ти открива.

игла безопасна реших под таз тъга ако мога миг поне от луната да сваля за секунда пъстрата дъга.. и мойта някаква уви, да процветнеше за малко. В нощта кове се огънят, с роса зората го калява. Отивам на звездите да повикам, ще чуят ли, че с тях ми се лети..

moje li da mi gi posvetish leko

Звездите всичко чуват и когато ги зовеш звънтят, но между тях е мракът, осветяващ красотата им, но ти не се страхувай ако озарен си в себе си, когато от луната си отчупиш и погалил си дъгата с длан, а аз се чудех ти защо така си шарен и в отблясъци ми спомняш миг от минали бенгалски огньове. :)))

Чувствай се целият в посвещения! ;)))

песничка без звук...
в мисли и във чувства...
само тук...
арпежи от изкусност...

;)*

Чудно, че си тук! :)))
Ти си ми изкуство.

"В сърцето ми порой
сърцето ти открива."
Стиха е пронизващ!

Даам, пронизващ... Дори болящ от безпощада, но и летящ през търсенето и откривателството. :)))