Случи ни се чудо. Случи ни се звън.

Беше свята лудост. Бе прекрасен сън.

 

Аз те преоткривах. Ти ме претвори.

Беше хубост дива. Бяха святи дни.

 

Вече най-смирени нашите сърца,

случили вселени, бяха... Любовта.

 

и в тоз късен час с най-пълното си чудо слезнала луната в тези багри на слова не срещнал съм дори в най-знатните палати. Спомняш ми като от сън с чувствата си сляти, как любовта се диша дори на плитко, като в океан.

О, поклон вам! Спомнихте ми онзи сонетин, когато...

"Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.

Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта."

забравил да вдигне си главата, останал втренчен цял и слух на отразеното в луна, пелерина на нощта с огнена бродерия достойна, да понесе дори в деня на пепелта крилата.

Нима възможна е такава поза, на която ангел би завидил, озарен от шеметно търпение? И таз луна защо наднича в необята на смирената ми тайна да обичам несломимо всичко що ухае на живот. ;)))

и тъй не е, да среща се такова по чудо име на всеки ден и под всеки път, открило купчината на копнеж да бъде всичко от любов що мърда и немърда и все тъй пак оханно на смирена мъдрост от любов и тласка и пребъдва.. ;)

... огледа се и о, рацъфна в ухханна роза край ухото ми пленено от думите, които се оплитат през трънния венец на нещо свято, но после бавно прошумяват и се стопяват от безмълвие. ;)))

отново тук по плитки трънената плет и всякаква забрава с чаша мирова вода, дори през сипея скалист, безмълвно ще долазя и на нито капка разпиляна ще позволя земята да погали, преди да е криле на розата поляла, и тъй отново кротко с бистрото ще сляза. ;)

О, колко неживяна носталгия повя ми, през кръшната снага на утрин, от тайнство непонятно на смерч в гората тичал и после си забравил усмивката на бора. Когато пак на гъбата под шапката от съжаление, откриеме, че липсват сетивата, ще знаем колко важно е от извора за пием, от извора, за който е жадна пак душата.