Една гора самотна посрещна есента

от птиците сиротна, от падащи листа.

През облаци чудати, през дивна красота

гората ме изпрати сама накрай света.

 

Когато го достигнах и края изтъня

отвъд до мен достигна с омаяни слова,

една любов горяла през клади и души,

а после преболяла през моите сълзи.

 

Гората ме погали и пак ме приюти.

А спомените стари възкръсваха сами.

Една гора изпрати през мене хвърчила.

И в нейната понятност прегърнах есента.

"Дъждът - неуморим любовник -

покрива всичко с ласки слепи.

Плющи по сградите огромни,

а в парка пада като шепот.

Стоя като хипнотизиран,

за тебе мисля непрестанно.

Четвърти час вали безспирно...

За летен дъжд е странно.

И вече нищо не разбирам.

Единствено за теб живея.

Единствено за теб умирам.

Единствено за тебе пея.

Дъждът - безмилостен любовник -

за теб, любима, ми напомня."

Много дъждовно-красиво! Някой ден ще си поговорим за странното, извисеното и отвъдното. А дъждът е една от любимите ми форми на съществуване. :)))

Гората и мен винаги ми е въздействала по силен и странен начин. Дори ми е говорила ценни неща. Поздравявам те с тази песен:
http://www.youtube.com/watch?v=2XGGx_IBieE
Есенна многоцветна прегръдка ти изпращам аз :))).

Благодаря ти най-сърдечно! Чудна песен и красота, в която се потопих. Шарени усмивки за теб! :)))
И песен, изпята от велик глас...
http://www.youtube.com/watch?v=wsWny6nOqqE