Дела Раи и Ясен Ведрин

Целувките ти... сто самотни лодки,
отплуваха в очите ми сами.
И в думите ти - сънени и кротки
започна тиха нежност да ръми.

Забравата – отминала покана
за бала на сиротното сърце,
смени се с радост - още неживяна,
през трепета на твоето лице.

От паяци на времето се сплита,
в една дантела, притча за любов.
И броди всяка вечер сред звездите,
събрала светлина за благослов.