Аз май харесвам хора - таралежи

да ме бодат, а мен да ме боли.

И всеки миг със тях да е премеждие.

И всяка радост с тях да ми горчи.

 

Аз май харесвам хора все чепати,

които трудно някой друг търпи.

Които в свойте дълбини от вятър

са жълто-сини, нежни и добри.

 

Аз май харесвам хора-сложнотии,

които бъркат в простите неща.

Но с всички чаша истина да пия,

ми стига, пътя си да продължа.

имат бодли, защото можи би пазят нещо твърде крехко вътре в себе си.
Хипопотамите нямат бодли, заради четирисантиметровата кожа, но да не обиждам хопопотамите.
Хората таралежи нараняват кожата ти, но после те вдигат много по-високо,
защото всъщност са махнали само горния, ненужния пласт и вече си говорят директно с душата ти.
Хората-таралежи са безумн-красив свят, който понякога твърде силно себе си наранява
и искаш да ги спасиш от самите тях,
но не ти позволяват.

Което те кара да ги мислиш още повече,
да искаш да бъдеш с тях
и да ги изведеш от вътрешния им лабиринт.
Но дали е възможно ?

И има ли значение, ако всичко свърши зле, след като истински си живял?

И какво, ако отговорът и на двата въпроса е "не"....
Ох, както и да е.
Сетих се за един текст на песен сега, в която се пееше "Set me FRee, оf the chains i hold in me"

http://youtube.com/watch?v=9V9UChXTp-U

Тези приказки в мен си живеят вечно.

Затова и споделям, че в свойте дълбини от вятър са жълто-сини, нежни и добри.
Усмивка. Вятърна.

А те може и да са черни и ярко, почти заслепяващо сиви. Може и да са забравили, че са добри, а да трябва да им го припомниш.
Понякога наистина е трудно да ги усмихваш, колкото и вятър на красота да вихриш около себе си, на колкото и небета да ги качваш или с облачета и вихрушки от усмихнати листа да ги галиш, те пак не ти вярват, че е истинско.
Понякога наистина е трудно, но нека да е вятърна усмивката. Нека..
Не искам да говоря така !

Ето сега! Вятърна (: е
със всичките палитрени краски на вятъра, който като добър любовник рисува по своето платно-небе.

Хахахаххх.... даам... наистина съм жълто-синя..., поне аурата ми...