2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 2159 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 11.06.2007 17:18
Дрехата й прошумоля като горски поток през клонака и полетя към земята. Всичко избухна в пламъци.
Отвори очи. В ръката си държеше чаша препълна с вино – кървавочервено и ароматно. Капчици пот се стичаха по кожата й и оставяха малки студени следи. Тя отпи жадно от чашата и се отпусна в завърналата се омайна глъчка на уютната стара кръчма. Отпусна се назад към избелялата картина на стената. Избеляла като душата й от толкова много отминали години. Сега видя – жената бе с бяла коса и същите кафяви топли очи, от които струеше светлина и блаженство.
- Нима още не свършило? – попита тя. Попита тихо и внимателно. – Нима безкрайно ще се гоним, оплетени в тези безумия на времето? – Тя се променяше, променяше се, заедно със завръщащите се болкопълни спомени.
- Не, утре трябва да свърши всичко. Утре, както казах е Края на света, мила моя.
- Да. Краят е. Краят на твоят свят. Аз създадох Шестата раса. И тя ще пребъде в следващите хиляда години светлина, Сянко моя любима. – гласът й стана дрезгав, плътен, нетърпящ възражение. Тя отново бе воин. Воин с меч от светлина.
Той видимо потръпна и дъха му се вледени. Черни нокти разкъсаха вътрешностите му, очите му кървяха, а в празното му тяло бурите гърчеха силата си и помитаха с ожесточеност и последната капка от човещината му. Светът се сгромоляса и той се върна в Началото му. Чу гласът на мрака:
- Ще срещнеш Светлината и тя ще те заслепи с красотата си, затова давам черното на очите ти – да я поглъща.
- Ще усетиш в нея прекрасна сила и ще я пожелаеш – затова отнемам душата ти, за да не й се обричаш.
- - Ще трябва да я победиш и унищожиш – затова изпълвам тялото ти с огън и мрак.
В отчаянието и трудностите може да израсне забележително вътрешно усещане за свършек. Години се сипеха през пясъчния часовник на Времето в необратим световъртеж. Заплиташе се мрака в него на твърди възли от горест и той все по-дълбоко опознаваше светлината и разбираше, че ценните хора ще се стремят винаги към нея, защото е по-трудна за постигане от мрака. Поразително беше, че мракът забрави да отнеме Сърцето му. А там дремеше, готова да избухне най-ярката светлина, наречена Любов. И осъзна... Всичко е Илюзия, освен Любовта!
Дишането му смени ритъма си и го изстреля напред във времето – сред тъжно-обезлюдяващата се кръчма. Сините пушеци замираха в ъглите й като самотни паяци. Той погледна Софи и нещо в него възкръсна. Искаше да я докосне. Протегна ръка с благоговение и погали косите й. Тя потрепери. Нещо в недрата й се пробуди, размърда и стихна готово за живот. И тя си спомни Всичко до края на Времето.
Неговото докосване заискри през шампанското в очите й, удави се в златните точици там, заслиза през мислите към сърцето и потъна в утробата й, където заслушан в посланията на бъдещето, спеше младенец.
Сякаш тишината се взриви. Софи засия. А Сянката се пробуди за живот.
- Обичам те!
- Обичам те!
Промълвиха го едновременно и усетиха, че са смъртни врагове. После сплетоха пръсти.
Озоваха се в Началото на всички дни. Времето течеше забързано по небето.
Луната идваше и си отиваше, след нея слънцето, облаците. Вятърът събираше годините като песъчинки и ги превръщаше в мигове, разпиляваше ги, и ги събираше.
Сплетените им ръце не се пускаха, очите им не се затваряха. Софи прошепна задъхано:
- Всичко свършва, и всичко започва. Змия захапала опашката си. Имаме Любов, а не любов.
- Трябва да те унищожа отново. Този път завинаги, защото утре светът ще потъне, овладян от Злото. А душата ми ще скита бездомно из Мрака. Ти също няма да можеш да се върнеш вече – безгласно отвърна мъжът със зеленото в своите очи.
- Не, аз ще създам нов Свят за нас. За първи път, но за последен, мили мой.
После се завъртяха сякаш в танц, все така оплетени един в друг, все така загледани, все така мълвящи си, изпълнили Вселената със Смисъл.
Изведнъж се спряха, като че замръзнаха във въздуха. Сянката се отдръпна назад отпусна ръце и сведе поглед. Чуваше само гърмежа в сърцето си.
- Аз съм безсмъртен – рече безизразно той. – Плащам кармичния си дълг хилядолетия вече...
- Не можеш да умреш, защото си позволил да се всели в теб Мрака. Ако повярваш в онази топлинка, дето трепти в гърдите ти и помолиш Светлината за две капки милост...
- Неее... Имам сърце, но то е така безполезно в света на бруталности и лъжа, на манипулации и кражба на свободната воля, този свят остана свободен само за безсърдечия... Ето виж – и той отметна тъмното си наметало, а там, където бе мястото на сърцето пулсираше огън. Пламъкът заплашваше да го опожари... Лицето му изписваше страдание и владеене над болката.
- Не знаеш нещо важно. – продължи Софи – Аз имам още една капка милост в утробата си - твоят син, заченат, за да се роди Утре. Ако убиеш мен - убиваш себе си, убиваш и него.
- Сбогом, мили мой. Отново си поставен пред Избор. – тъжно промълви Софи. После протегна ръка и докосна с Любов най-самотния демон във Времето.
Небето изсъска и почервеня. Червеното се изля в очите на мъжът, те учудено се затвориха, а нежното, красиво тяло на Софи се притисна о неговото и тя целуна последната въздишка, отлетяла от устните му към Дълбините.
От душата й се отчупи още едно късче възхищение и закичи пак очите му с огън. И пак, и пак... до Утрето.
Онзи зелен пламък се разгоря и от погледа му започна да се отлива нещо тежко, приличащо на смъртен покой. Нещо се разбуждаше в недрата му, разплиташе се на ярости и предсказания, усукваше и запридаше сребърна нишка в кълбото на мисълта и увисваше в душата му неоткрито и очаквано. Покъртителна просъница и настръхнали насреща му видения.
Тихо валяха листа в погледа й – кафяви на златни точици, сякаш есента целуваше лъчите през тях, а после бавно разливаше багри в усмихнатите й устни. Тя си припомняше. Всичко е възможно когато имаш две капки милост. Усмивката й засия с любов.
После видя поляната. Зелена морава осеяна с маргаритки. Спомни си как легна сред цветята и се взря в небето. Искаше точно този мъж. Мечтаеше го. Копнееше го. Зареяно погледът й потъваше в облаците. Небето се въртеше в някакъв бавен несвойствен ритъм, но душата й го следваше с преданост и смирение.
Искам милост, а не милостиня. – промълвиха устните й. После заприиждаха сълзите…
Молитвата отключваше Небето за тях. Съмваше. Мръкваше. Синевата бе изместена от кадифено-сребърни светлинки сред тъмното мълчание на безкрая.. И всичко се сля – поляната с маргаритки, звездното небе, и две прекрасни очи проникнаха дълбоко в душата й.
Тя очакваше... Тези Две капки милост трябваше да дойдат от сърцето му. За Любовта и за рожбата му.
Софи отвори очи. Кръчмата бе полупразна, на масaта трепкаше догаряща свещ, зад нея нямаше нищо, само сянка и един празен стол – самотен и олющен от спомени.
Жената се облегна назад и в ръката й се появи цигара, запалена на последния пламък на свещта. Запуши. Вглъбено се отпусна. Картината на стената зад нея се отрази в златните й коси и синкавия дим от цигарата, нарисува Началото.
Оставаше й само да чака докато Молитвата се откъсне от душата й. Обгърна я мрак. Нещо шумолеше зловещо сред него. Тя коленичи до стола и молитвено сплете ръце. От устните й струеше любов, очите й бяха затворени, тялото й потръпваше от студ и тогава чу в сърцето си думите. Устните й замълвиха усмихнати:
- Господи, простри десницата си и Благослови ме!
Дай ми Любов вечна, Смирение тихо, Благочестие пълно, Сбъднати Истини, Чистота свята и Твоята светла Правда. Вземи от мен всяка капка сквернословие, униние и невяра.
Коленопреклонно ти Благодаря за Всичко, с което си ме одарил, Господи – за умението да обичам, за познанието да благопреуспявам, за люботворчеството и силата на моя дух, за светлината на моя ум и за добротата на моето сърце!
Пази ме, благи и всеопрощаващ Господи, за да бъда винаги себе си, за да обичам с цялото си сърце, за да прощавам и да забравям, дори най-тежките неправди срещу ми.
Едно сърце имам, Господи – преизпълни го с Любов! Една душа имам, Господи – пропий я с виделина! Един ум имам, Господи – благослови го с дълбочина! Един дух имам, Господи – дай му образа на Любовта ти, Светлината на Истината ти, Съзвучието на Мъдростта ти, Сиянието на твоята небесна Чистота и Хармонията на твоето Съвършенство! Амин!
И тогава навън падна гръм... Небето с въздишка раздра мрака и го прониза с милиони светкавици като с копия. Наведе го до Земята и продъни недрата й, пещерите й, миналото... А после зарида и сякаш потопа на сълзите му искаше да измие всичко грешно в този свят.
И там някъде далеч Назад, Нещо в недрата на Сянката избухна в пламъци. И там някъде далеч Напред огънят започна да чисти Мрака. Болеше раздиращо, вечно, но съживяващо. Събуждаше се някъде душа... под сребърните капки милост.
Автори: Атанас Кос и Дела Раи
Прочетох нещо толкова истинско и желано съкровено и търсено, написано само в скрижалите на времето. Това е част от петия космически сценарий за човешката любов разкрила чародейството си и спасила любовта от потъването и в мрака.
НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ОТНЕМЕ ОНОВА, КОЕТО НИ Е СЪТВОРИЛО !!!
МРАК И СВЕТЛИНА Е НАШАТА СЪЩНОСТ, ТАЙНА И ВСЕОПРОЩЕНИЕ В ИМЕТО НА ЛЮБОВТА.
ВЕЧЕН БЛАГОСЛОВ !!!
2. El culto a la vida
3. Седемте вопли
4. Възкликване на любовта
5. Проблясъци на любовта
6. Вселенската зрелост
7. Моногамията е свещена
8. Насрещните съдбовности
9. Хрмонизиране на световете
10. Думите правят съдбата
11. Себеподобни
12. Посветени вдъхновения
13. Никой на теб не прилича
14. Мъдра нежност
15. Карнавализация
16. Танц
17. Творчество
18. Любов
19. Красота с дъх на обич
20. Обожение
21. Сърдечия
22. Светлости
23. Меандри
24. Аз вярвам в Бог
25. Mysterium coniunctionis
26. Вяра в Духовното
27. ЕксЛибрисът на Енаморада* /или 7 неща, които не знаете за мен и моите 15 мистериОз/
28. Стихове-хора
29. Поезията
30. Танцуваща скитница