Автори: Атанас Кос и Дела Раи

         Дъждът страстно миеше стихналите, есенни улици и ускоряваше крачките на окъснелите минувачи. Една сянка в мокри дрехи, с усилие крачеше покрай изронена стена. Достигайки, осветеното от самотна лампа ъгълче, плахо придърпа дрипавия шал и насред сумрака проблеснаха най-красивите и тъжни очи, които уморената от взиране луна, беше виждала.

         Жената бе странно-възхитителна, излъчваше естественото очарование на смирената дързост, а гъвкавата й снага бе по-скоро стройна, отколкото слаба. Огледа се неспокойно, отметна шала и разпиля под дъжда прекрасни златни коси. Погледът й не се отделяше от светлината на отсрещната витрина, докато ръцете й трескаво сваляха мокрите горни дрехи, увиваха ги в дрипавия шал и правеха вързоп. Огледа се само за миг и скри вързопа някъде в тъмното.

         Поизглади с ръце роклята си и тичешком прекоси булеварда в посока на бляскавата витрина,  зад която уханието на гозбите, превръщаше измъчващия я глад в спомен.  

         Натисна бравата и вратата скръцливо се отвори, сякаш не от ръката й, а от напора на глъчта, която я блъсна нехайно и грубовато в още мокрото от дъжда (или сълзите) лице. Никой не обърна внимание на златните й коси, защото хората отдавна бяха престанали да се интересуват от слънцето.
         Зад синкавия цигарен дим и уханието на задушени раци, зад фриволното безгрижие и пламъка на свещите, отразени в малките зелени чаши с абсент, жената потърси единствения свободен стол – точно както й бяха заръчали. И когато го откри, приканващо празен, в най-неосветения ъгъл, се отправи забързано натам, прехапала долната си устна без да знае, че го прави. Изглеждаше като подгонена пойна птичка, чиято песен бе преглътната от неволя.
         Приседна като насън – олюлявайки се, невярващо, отдалечено и плахо.
После някой шепнешком изрече:
- Добър вечер, Софи!
         Жената вдигна поглед – на масата пред нея, положени в порцеланово блюдо димяха, пълни със собственото си месо, овкусено с подправки, раци, изпълзели от дупките си вчера сутрин и смешно застинали сега върху зелените салатни листи. До тях трепкаше свещ – сякаш от векове. Зад свеща нямаше нищо освен Сянка, която повтори настойчиво:
- Добър вечер! – после додаде – Гладна ли сте?
- Да. Много.
- Добре, нахранете се, не бързайте. И без туй нямате време. – Сянката отвори две необичайно-зелени очи и продължи – Нали знаете, че Края на света е чаак утре... – после се засмя безвучно със смях, който накара въздухът да затрепти от Звук нечуван от Началото на света и нещо тежко увисна в сгъстения дим.
         Жената се опита да си спомни.
- Да, затова сме тук, за да си спомняме. Аз ли да започна или вие, скъпа моя? Но хапнете, хапнете, няма друго място, където тъй изкусно се приготвят щипещите твари.
         Софи мълчаливо протегна изящните си пръсти и направо с тях разкъса собствения си глад на малки късчета рачешко месо, забравяйки за Сянката и странния смях, за Вчера и за Утре, забравяйки света и Краят му.
- Кой ще започне пръв, Вие... или аз? – се изсипа като шум от окапали листа гласът на Сянката, завихряйки всички останали думи и гласове, витаещи безцелно из сумрачието на одимената кръчма, прогонвано единствено от трепкащия танц на огъня в камината срещу им.

      „Всичките ни стремежи могат да се преодолеят или променят, освен Волята ни за Свобода. Тя е по-силна от инстинкта за живот или инстинкта за смърт.” – помисли Софи, но продължи да засища глада, вдишвайки аромата на гозбата с младите си закръглени гърди. И сякаш Сянката се стопи заедно с восъчните свещи, просъскващи след ухапването на плъмъка. После тя видя – идваше Вечността, наречена Любов. И молитва изпъстри утрото в душата й, раздаваща светлина на света.

       Той беше тук от цял час. Винаги сядаше сам на тази маса. Не защото масата бе по-малко кръгла от останалите, но стената зад нея притежаваше една поразителна картина. Жена полуизлегната в стол, пушеща с наслаждение, вглъбена някъде отвъд и щедро показваща блаженството на усещането си. Цигарения дим, виеше езици край нея и рисуваше картина в картината...

- Духът ни е създаден безкрайно да обича! – излетя иззад тишината му, гласът на жената, сякаш чудна песен пробуждаше отдавна замрялото му сърце.

       Погледна я. Беше толкова невинна и прелестна, а криеше в себе си силата на лъвица. Очите й се спряха върху лицето му и той инстинктивно отдръпна глава в тъмното.

       „Ще ослепея от красотата й.”- помисли мигом, а после се усмихна в себе си и продължи на глас:

- Какво си спомняш, Софи?

- Исках да се вглъбя, да потъна, да забравя...,но някакви дълбоки сълзи вдигаха в мен шум до Бога... – откъде ли идваха мислите й, чудеше се замаяно тя, усещайки как топлината я обгръща в прегръдка от спомени, които са живяли в душата й хилядолетно, но идваха в света й с този човек-сянка – Спомням си също, че исках да Бъда... Но кой си Ти? И как съумяваш да отделиш във Вихъра на Думите ми зърната на Смисъла...?

- Ти знаеш кой съм, но трябва да си спомниш. Знам, че ще се справиш, както винаги си успявала... досега. – Сянката замлъкна отново. Само очите, необичайно зелените горящи очи повториха – Досега.
       Изведнъж тя усети странно Очакване, усети го първо с кожата си, по-после с присвиването на стомаха някъде в дълбини и накрая го чу.
       Глъчката се стопи в дима и на нейно място дойде тишина от затаени въздишки. Жената вдигна очи и видя как всичко около нея е замряло, досущ като в картината на стената до тях.
       После, сякаш в ритуално шество, всички свещи потъмняха за един кратък миг. Тогава бял лъч светлина проряза замлъкналата тъмница и освети малка кръгла сцена. След това тишината се разпиля като скъсана перлена огърлица, потъркаля се безцелно из завъртулките на мръсния под и се превърна в ръкопляскащи ръце, дюдюкания и възторжена нетърпеливост.
       Софи проследи с поглед вълните от ставащите, изискано облечени дами и господа. И когато обектът на възхищението им се гмурна под белия сноп светлина, тя изумено спря да се храни и безпомощно се огледа в собствените си очи, които усмихнато я наблюдаваха изпод гарвановочерни коси. Това бяха огледалата на душата й – две огромни, топли, кафяви очи пронизваха пространството с особена нега и потъваха отвъд него, разкъсали мрака и светлината в свойта почуда.
       После страстни ритми от забравен танц, запокитиха спрялото време в обратна посока.
- Да, така беше... – отрони Сянката някъде иззад всичкото безумство. – Виждам, че започваш да си спомняш. – усмихна се той, взрян в отсъстващия поглед на смаяната жена.
       Софи се събуди, както обикновено от тропкането на дъждовните капки по насмолените папратови клони на колибата. Усмихна се доволно, превърна усмивката си в целувка и я подари на нищонеподозиращия, спящ мъж до нея. Той си остана все така нищонеподозиращ и след тази нова магия. Тя се измъкна изпод завивката и се загърна с топлината на отлетелите сънища. Сложи сухи клони в догарящото огнище в средата на колибата, повдигна мрежата против комари и протегна ръце навън през прозорчето, напълни ги с дъжд и отми и последните останали сънувки. Знаеше, че дъжда ще спре след малко. Облече се без да бърза, усмихна се пак на спящия мъж и излезе навън под замиращите капки.
       Слънцето се показа и се заплете в червените й огън-коси, докато тя пъргаво слизаше по пътечката, заслушана в събудените с нея птици.
- Да, това беше отдавана – чу се дълбокият глас на Сянката.
       Софи се огледа и потъна в миризмите на кръчмата. Танцът и ритмите, незнайно кога бяха свършили, колибата беше изчезнала и бяха останали само спомените за тях.

       „Какво ли се случва в събудената ми душа?” – питаше се настойчиво. Винаги знаеше, че отговорът е вътре в нея. Просто трябваше да надникне в себе си. Бавно затвори омайните си очи. Стисна клепачи до болка. И една залутана светла сълза потрепна под клепките й, заслиза надолу към устните и пресрещната от въздишката й, отключи нещо дълбоко.

       И тогава се случи. Отривисто. Непоколебимо. Мълниеносно. Тя скочи рязко, блъсна съдовете и сля пространството помежду им, грабвайки унесено ръката на Сянката. Очите й омагьосано следваха линиите по дланта. Извивките им я мамеха в пещерите на спомена. Нещо древно я разбъркваше с необратима сила.  И потъна... Трескаво чертаеше с изящните си пръсти  Линиите на влиянието. Започваха от хълма на Луната и и се срещаха с линията на Съдбата. Раздяла. После очерта хълма на Венера и завърши до линията на живота. Да, той беше личност, живееща за хората, които обича. Но поясът на Венера липсваше – човек, който умее да се владее с удивително спокойствие. Свръхчувствителен. Умен. Талантлив. Ето, пресечените линии на Съдбата и на Слънцето. Следва мрежестата тъкан в пътят на сладострастието, наричан от гадателките Млечния път. Неспокоен човек. Бързо се отегчава...

       Вдигна поглед и се хвърли в очите му. Пъстроокото пламъче в тях побърза да угасне, подгонено от страха, че се е оголил. Тя четеше в него като в разтворена книга. И то само защото й позволяваше.

- Стига толкова, Софи! Не можеш да си спомниш всичко в една нощ. – усмивката му този път беше сгрята от едва доловима топлинка, струяща от ъгълчетата на чувствените му устни. Дали не беше време да й каже Истината? Защо трябваше да се съобразява със заветите на предците? Тя беше толкова чиста и наивна. Знаеше, че е призван, но не знаеше как да стори отреденото без да убие Любовта.

       Софи го наблюдаваше вещо, под око. Беше прочела върху дланта му много. Но още не знаеше какво ги свързва. Усещаше силата на това обвързване, което още нямаше форма, но тежеше от съдържание. Кой беше този странен мъж? Макар да е невъзможно да знаем кога ще се състоят основните събития в Животът ни, успяваме да ги усетим с по-висшата си същност. Софи знаеше... Тази среща беше от онези съдбовни събития.

- Вино... – промълви тя и се почувства стара и уморена. – Мисля, че се задушавам. После съзнанието й потъна някъде и тя се заизкачва и заслиза в други времена и светове. Но миг преди да потъне видя в удивително-зелените му очи, истина готова да прегази лъжите… Там струеше Любов.

       И дейстивтелността отново се сви уплашено. Кръчмата се превърна в малка светеща точица сякаш, обгърната в мрак, светулка. Около нея накаца тъмнотата на нощта, опръскана с всичките си пламъчни звезди, а по небето пролазиха  облаци – меки и бели.

- Аз съм този, който е тук, за да затрие греховния ви свят. – Сянката говореше тихо, с поглед в пълзящите облаци, играещи си на криеница с Луната. После въздъхна. Въздъхна дълбоко и внимателно – А ти... ти си тази, която трябва да ме спре. Но аз те обичам. Обичам те от онзи далечен миг, зарит под затрупаните с прах хилядолетия.

- Кой си ти? – Софи бе приседнала на влажната трева пред трептящата магия на огъня и слушаше мъжът, загледан в звездите.

- Купих си безсмъртие от господаря на Злото. В замяна дадох Вечността на душата си. Това беше преди хиляди години. Аз съм избран от Него да дам наказание на човеците. А ти  си тази, която не допуска това вече хиляди години. Ти си смъртна, но имаш Вечността на душата си. Ние сме врагове. – мъжът пак въздъхна и сведе звездите, отразени в очите му към нея. - Но аз те обичам! Много. Вечно.

     Софи се завъртя в спомените си от безбройните си смърти и раждания, от шептящия глас на този тъжен демон, скрит зад огъня, от болката на всичко, което знаеше... Завъртя се и потъна в мрак.

       Тъмното леко се набразди от златострунно развиделяване. Озърна се плахо и видя как облаците, целунати от лъчи, поруменяваха свенливо както страните й след целувката му. Погледна го с цялата си нежност и от клепките й се отдели светла сълза, покапа върху устните му, събуди усмивка и я разля чаровно върху лицето му. Той се протегна и я сграбчи. Очите му бяха блаженно затворени, но ръцете му будно милваха тялото й и го превръщаха в огън.

-         Аз ще съм кладата ти. – прошепна тя. – Изгори в мен!

-         Обичам те до полуда. – промълви той. – Искам да те има.

Дрехата й прошумоля като горски поток през клонака и полетя към земята. Всичко избухна в пламъци.