Никола Йонков Вапцаров - Убит!

Роден на 24 ноември - нов стил 7 декември - 1909 година в град Банско. Учи в Разложката гимназия (1924-1926). След това по волята на баща си учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), като е на практика, първо на кораба "Дръзки", а през април и май 1932 г. с кораба "Бургас" посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. Мечтата му е да учи литература, но материалното положение на родителите му налага друго. Постъпва във фабриката на "Българска горска индустрия" АД в село Кочериново - като огняр и после механик. Уволнен през 1936 година, след тежка безработица постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940 събира подписи из Пиринско, по т. нар. "Соболева акция". Заловен за това, съден, интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски. Арестуван, заради тази работа, през март 1942 г., на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер - разстрелян.

 

Единствената му стихосбирка "Моторни песни" излиза през 1940 г.

 

Получава посмъртно почетна Международна награда за мир (1952).

 

ДУМИ

Има думи, които пробиват

на сърцето коравия щит

и наливат отрова вонлива

от жлезите на свойте зъби.

 

Има дума предател, при нея

аз потръпвам, аз пламвам във миг

и лицето ми – кръв, руменее,

сякаш някой ми удря плесник.

 

Не, за тях аз не искам да пиша,

аз съм толкова девствен и млад,

че гърдите ми искат да дишат

на живот, а не на тяхната смрад...

 

Ти лежиш окован във затвора,

във главата бучи – водопад.

И дочуваш уж някой говори:

          С в о б о д а !

 

Ти виждаш полето пред тебе,

ти виждаш го сякаш на длан,

и с някакво странно вълшебство

звучи – Свобода! Свобода!

 

Свободно, просторно размахваш

косата и чуваш – звънти.

И чорли перчема ти вятъра

хубава дума, нали?


ПРОЛЕТ

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

 

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

 

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

 

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

ДОХОЖДАТ ДНИ...

Дохождат дни, такива мрачни дни,

че иде ти да виеш от ненавист.

Боли в гърдите, в мутрата горчи

и в гърлото ръжда се наслоява.

 

Дохождат дни... и питаш се защо

е тази болка, тази дива ярост,

така е скрито нейното ядро.

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     "Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплаввал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат...

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     "Хайде, стани."

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

прочета "Песен за човека" без да изпитам усещането, че се докосвам до вечността.......

Благодаря ти!

Знаеш ли...тези тъжно/радостни срещи понякога ме замислят, защо Еволюцията може да се забърза /Ауробиндо/, но не може фундаментално да се прескочи? И защо всички поети си отиват млади и неизчерпани /или не е така? кой знае.../?

затаих светъл пламък в гръдта ти... :)))

Страхотна е Дела Раи.

Красимир

... но е тъжна и смятам, че ще спра до тук...

Наистина е тъжна Wonder.
Тогава напиши за живите. :)
Думите се леят от теб. :)
много красиво :)

И пак бих написала... когато му се изпълни Времето. Усмивки. Ослънчени от чудатости.

Има един въпрос, който няма добър отговор! Има ли вина Елисавета Багряна за смърта на Вапцаров!?