2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 5830 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 19.10.2010 00:42
Пеньо Пенев – самоубил се
Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година.
В периода 1949 - 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. "Димитровградска правда" и "Стършел" в периода 1956 - 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във "вреден за обществото човек", принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска правда", но и града, към който е така привързан.
Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
... И заспива завинаги.
http://www.slovo.bg/old/litforum/002/vchernok.htm
ЛЯСТОВИЧКИ
Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.
САМОТА
Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина, самота и звезди...
Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори...
ЖРЕБИЙ
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест -
за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. -
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи -
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост! - всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала -
ти само радост не позна!
ОТКРОВЕНИЕ
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
ПРИЗНАНИЕ
Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена!
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена.
Черноока жена, белоръка -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...
ЕПИГАФИЯ ЗА МЕНЕ
За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той...
А сега ето го...Любимото ми...
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края!
-Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
29.05.2007 13:00
"Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира."
2. El culto a la vida
3. Седемте вопли
4. Възкликване на любовта
5. Проблясъци на любовта
6. Вселенската зрелост
7. Моногамията е свещена
8. Насрещните съдбовности
9. Хрмонизиране на световете
10. Думите правят съдбата
11. Себеподобни
12. Посветени вдъхновения
13. Никой на теб не прилича
14. Мъдра нежност
15. Карнавализация
16. Танц
17. Картина
18. Любов
19. Красота с дъх на обич
20. Обожение
21. Сърдечия
22. Светлости
23. Меандри
24. Аз вярвам в Бог
25. Mysterium coniunctionis
26. Вяра в Духовното
27. ЕксЛибрисът на Енаморада* /или 7 неща, които не знаете за мен и моите 15 мистериОз/
28. Стихове-хора
29. Поезията
30. Танцуваща скитница