Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
29.05.2007 01:08 - 3. Българските Поети - убити и самоубили се! Пеньо Пенев
Автор: wonder Категория: Изкуство   
Прочетен: 5817 Коментари: 7 Гласове:
5

Последна промяна: 19.10.2010 00:42


Пеньо Пенев – самоубил се

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година.

В периода 1949 - 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. "Димитровградска правда" и "Стършел" в периода 1956 - 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във "вреден за обществото човек", принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска правда", но и града, към който е така привързан.

Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство

На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:

 

"Митко!

Приятелю стари и насъщни!

Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."

 

... И заспива завинаги.

 
http://www.slovo.bg/old/litforum/002/vchernok.htm

ЛЯСТОВИЧКИ

Сънят ресници не притваря -

разбит в тревоги и копнеж.

А виж - на масата догаря,

топи се лоената свещ.

Знам, няма чудеса, но чакам

унил и сам... и натъжен -

по белите пътеки в мрака

да дойдеш тая нощ при мен.

 

САМОТА

 

Тихо е, тихо е, тихо е

и стоя, и мълча пак в мечти.

Няма те никога, никъде...

Тишина, самота и звезди...

 

Тежка е, тежка разлъката

в тия безводни далечни гори,

обичта, жаждата, мъката

ме гори, ме гори, ме гори...

 

ЖРЕБИЙ

Знам, няма и не вярвам в орис,

но вечна болка пари в мен.

Сърцето ми е пълно с горест -

за горест сякаш съм роден,

 

Преминал в жажда през пустини,

чист извор нийде не съзрях. -

На двадесет и шест години

аз цял век вече изживях.

 

Горчилка пих, горях в тревоги,

интрига дните ми смрачи -

затуй и плачещи, и строги

сега са моите очи.

 

Ех, младост! - всичко преживяла,

вървяла в мрак и светлина,

на цял свят горестта събрала -

ти само радост не позна!

 

ОТКРОВЕНИЕ

 

Натежал е на дните простора,

накипял от безпътни мъгли...

И сърцето, преляло от горест,

ме боли, ме боли, ме боли...

 

Кой ще чуе? Защо да говоря?

За вас чужда е мойта тъга...

Но ще чакам врата да отворят...

Докога... Докога... Докога?...

 

Като друмник бездомен в умора

спирам тук, път изходил голям...

Отворете ми, милички хора!

Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

 

Нямам нищичко. Само неволя!

Но аз няма да ви огорча...

Кротко в ъгъла седнал на стола

ще мълча... ще мълча, ще мълча!

 

Всеки път има край и начало,

дъжд заплиска ли - ще превали.

А сърцето, от мъка преляло,

няма никога да отболи...

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Милоока жена, белонога! -

нецелуната и непогалена!

Ти ми стана съдба и тревога,

тиха радост и жал непрежалена.

Черноока жена, белоръка -

ти, усмивчице сладка и чакана!

Ти си моя утеха и мъка,

моя топла сълза неизплакана...

 

ЕПИГАФИЯ ЗА МЕНЕ

За него никой не миля,

не найде никъде покой.

От чужди рани той боля,

умря от чужди рани той...

 

А сега ето го...Любимото ми... 

Пътека  - Пеньо Пенев

 

Тъжен залез кърви над гората

 като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

 

Уморения ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

 Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 

Още крачка - и ето го края!

-Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

 

Всеки огън гори - догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти - прецъфтява,

туй, което се ражда - умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

 

... Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...

 



Тагове:   убити,


Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. wonder - Аз също, emikelangello.
29.05.2007 06:48
"Пътека" ми е любимо стихотворение.
цитирай
2. анонимен - рилапиринродопи
29.05.2007 13:00
Отново напипа тънката тсруна. На мен също ми е от любимите поети. Благодаря!
цитирай
3. wonder - Привет, 3-планинецо! :)))
29.05.2007 15:10
Много е бистър, нали? От поетите, които е имало какво да кажат. И аз го обичам.
цитирай
4. wonder - Даам, vedrin...
29.05.2007 23:16
... най-чистите си отиват първи. А стихът... имам любим момент в него:
"Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира."
цитирай
5. comfy - !!
30.05.2007 09:35
*
цитирай
6. wonder - comfy
30.05.2007 09:42
:)))
цитирай
7. wonder - vedrin
20.07.2007 08:52
не пиши коментари, които после да триеш!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: wonder
Категория: Изкуство
Прочетен: 15164889
Постинги: 3224
Коментари: 32053
Гласове: 194022
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031