Когато сърцето е кухо,

а болка притиска гръдта

когато с умората рухвам,

когато ме дави тъга,

очите са сухи от огън,

ръцете потят се от студ,

дори да заплача не мога,

тогава небивал и луд

ме грабва копнеж за природа –

за дива заспала гора,

за вир, за балкан непреброден,

за къс разорана земя...

Тогава ме грабва копнежът

за топлата пясъчна длан,

която морето небрежно

целува. И в своята дан

поема по пътя си вечен,

загребало в шепа и мен,

залутано, тъжно човече

поставило себе си в плен.

Колко сме бедни без природата само )) Иван

залутани тъжни човеци. :)))

Тя успокоява. А както си я и описала (превъзходно) и Балкана и морето съвсем се отпуска човек и се зарежда с енергия и радост :):):)

Да, така е. Понякога имам глад за природа... И хуквам... натам..., където ме водят събудени сили.