Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
06.05.2007 09:25 - КЛЮЧЪТ НА СТАРАТА ДАМА
Автор: wonder Категория: Изкуство   
Прочетен: 863 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 06.05.2007 09:27


         Вече цяла седмица вали, вали мрачно и напоително. И сигурно само жадната от старост земя пие дъжд и се радва на изобилието му. Ние – група авантюристи, седим и чакаме да изчезнат калните коловози, издълбани от пороите, за да извървим пътя си в посоката, която сочат сърцата ни.

       Едно време тези места са се наричали страноприемници, защото приемали странници. Обстановката тук беше подтискащо олющена и нездравословно вонеше. Вече цяла седмица чакахме потопа да спре, пиехме каквото ни попадне и почти не говорехме. Една отчаяна самота спохождаше всеки от нас и ни водеше към мъдрия размисъл за трудното съчетание между върховния духовен устрем и условието за изчерпаемост на действията ни. И така докато бездействахме и се превръщахме в мислители, започнахме да свикваме с едни и същи неща.

       И днес старата дама беше на обичайния си стол, с обичайната дантелена якичка на блузата и с необичайно големият ключ на шията вместо колие. Ключът като че ли имаше собствен живот - по свой начин проблясваше, показваше патинираната си половина или се завърташе загадъчно, мачкайки дантелите с особена страст.

       От време на време старата дама бързо опипваше ключа и видимо се успокояваше.

       Седях до камината и бавно оглеждах хората наоколо. В дъното на помещението седеше скитник с особена шапка. Гърдите му бяха покрити с дълга бяла брада – подозрително чиста на фона на мръсното наметало, което прикриваше тялото му от влагата. На съседната маса, шумно семейство хранеше децата си. После, с длани едва докосващи масата, пиеше чай старата дама, а до нея… О, Господи! Ключът го нямаше на шията й! Къде ли се беше дянал? Бързо обърнах гръб на всичко, за да прикрия изумения си поглед, а мислите ми трескаво обикаляха стаята и търсеха ключа. Пулсът ми се ускори, пред погледа ми притъмня, а ръцете ми посегнаха ужасени към гърлото и уловиха нещо хладно и патинирано, което сякаш живееше свой живот.

       Хукнах по стълбите към втория етаж. Препънах се, станах и сякаш нещо или някой ме буташе с все сила нагоре. Блъсках се в разни врати. Приближавах се към усещането за пълна свобода и някакво ново начало. Краката ми вървяха по коридори, които не бях виждал. Очите ми свикваха с тъмното, а по гърба ми лазеха тръпки от неспокойствие. И я видях… врата като всички врати! От рамката й струеше светлина и сякаш някакъв друг свят напираше неистово към мен.

       Много бавно свалих от врата си ключа и го поставих в ключалката. И тогава го чух за първи път:

-         Рингсе-е-е! Рингсе-е-е! Рингсе-е-е!

-         Кой е там? – попитах долепил ухо на вратата.

       Светлината излизаща иззад вратата затанцува в някакво странно съзвучие с

ударите на сърцето ми. Чувството, което ме споходи беше вълшебството на някаква стихия, която дреме в кръвта ми от векове, но точно сега не се сещах нищо за нея. Чувствах наблизо някакъв неизчерпаем източник на енергия, който ме зовеше и тялото ми с любов се стремеше към него. Но в миг разкъсваща болка потопи всичко в мрак.

       Когато дойдох на себе си слънцето беше високо в небето, а на нисък стол до леглото ми се усмихваше старата дама. Широко разположил се върху дантелената й якичка, съзаклятнически примигваше старият ключ.

-         Ти си посланик. -  Усмихваше се старата дама с ключа. - Още щом те

видях почувствах твоето избранничество и огънят, който струеше от сърцето ти.

-         Сънувам ли? – попитах опипвайки главата си и стреснато скочих от леглото, за 

да се огледам в огледалото, висящо от стената.

       Вместо коса, от центъра на главата ми излизаше конска опашка сплетена в плитка и завързана със самата себе си.

-         Защо изглеждам като воин-монах?

-         Само обтегнатата струна звъни! Предстои ти битка на страната на Светлината!

-         Бабо, ти някоя вещица ли си или просто искаш да ме изплашиш? Та аз съм

скептик от 21 век, компютърно грамотен и обръгнал от лъжи. А ти коя си?

       И тогава отново чух същият дълбок и нежен глас: “Рингсе-е-е!”. Исках да знам

откъде идва – отвътре или отвън, спуснах клепки и се ослушах, но той просто изчезна. Когато отворих очи старата дама я нямаше. Хукнах към вратата, коридорът беше дълъг поне 20 м - щях да зърна гърба й. Никой!

       Какво ли се беше случило с мен? Набързо облякох дрехите си и се спуснах по стълбите в гостилницата. Лъхна ме мирис на топла супа и огън. Приятелите ми седяха около същата маса, на която ги бях видял за последен път. Бавно и несигурно приседнах до тях и се огледах. Столът, който бях придърпал до камината все още стоеше там и дирите оставени върху мръсния под си бяха там. Но най-смушаващ от всичко беше фактът, че старата дама също беше там и допиваше чая си с истинската наслада на човек, който няма какво да губи освен времето си. Изглежда само мен ме е нямало. Хукнах обратно към стаята си. Леглото ми беше студено и непокътнато, а в огледалото се отразяваше старият ми образ.

       Кой бях аз и къде ли съм бил? 

       Прагматичния ми ум на човек от 21 век се забавляваше от абсурда и леката уплаха, но нещо дълбоко в мен ме караше да се чувствувам сигурен и в необяснимото. Бавно слязох в гостилницата и седнах при приятелите си, но умът ми витаеше другаде.            

       В този момент женски силует изпълни рамката на вратата. Профилът смътно ми напомняше някой. Зяпах невъзпитано и дамата с неудобство скри лице, но не преди да проблесне върху дантеленото й жабо нещо с формата на голям сребърен ключ.

       Със здрав разум анализирах същността на сполетелите ме явления. Но здравият разум не ми вършеше работа точно сега. Някакво старо познание за Незримото пропълзяваше като отдавна дремещ бръшлян в израсналата ми душа. И в този миг разбрах, че трябва да позволя на сърцето си да се слее с онази мощна готовност да изрази най-доброто от себе си, припомняйки ми всичко, което вече знам.

       Шум на сатен заглуши дъжда. Вдигнах глава и срещнах най-красивият поглед във вселената. Жената спря и посегна към гърдите си. С рязък жест дръпна панделката, свързваща я с ключа на шията й, постави го в ръката ми и седна на масата:

-     Извинете бихте ли ми казали…- започнах аз.

-         Рингсе е нещото, което трябва да изживееш с мъжественото себеотрицание на

сърцето си, прелитайки с душата си над бездната от Страдание по пътя към безпределната Светлина.

       И за мой ужас тя бързо се наведе и целуна ръката ми, притискайки с устни стиснатата ми длан с ключа, а след това се отдалечи преди да я попитам как отгатна въпроса ми.

/следва/



Тагове:   дама,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Тръпки ме побиха, Уондър!
06.05.2007 14:18
Ти си магьосница от 21 век. Целувам душата ти! )) Ив
цитирай
2. wonder - Тръпките са хубаво нещо, Ив! :)))
06.05.2007 14:42
Аз съм Облачен шаман. От древността. :)))
И никакви флиртове с душата ми!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: wonder
Категория: Изкуство
Прочетен: 15173512
Постинги: 3225
Коментари: 32055
Гласове: 194043
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031